Повече българин от много днешни българи

Кой знае защо, дълго време името и личността на Спиридон Палаузов остават незабелязани от българската историография. Дори и след Освобождението, когато са "извадени от нафталина" много имена на български възрожденци, за които излизат биографични студии и материали. Дори тогава Спиридон Палаузов остава "в сянка". Може би защото като представител на известния Палаузов род, чийто корен тръгва от Габрово, той не е така тясно свързан с дейността на Васил Априлов, както своя братовчед Николай Хр. Палаузов. Вярно е, че заедно с него е определен за един от "инспекторите" на Габровското училище, но той остава далече от него, по простата причина, че е роден и живее в Русия. Нещо повече - открай време Сп. Палаузов е смятан за "руски учен" от български произход. Така фигурира и до ден-днешен в енциклопедичните справки и руските електронни сайтове, които предлагат много по-подробна информация за личността и делото на Сп. Палаузов, отколкото нашите, български интернет-портали.
Преоткрива го едва през 60-те години на миналия век проф. Александър Бурмов, който изтъква заслугите на Спиридон Палаузов за българската историография през Възраждането и го определя като предшественик на Марин Дринов. Може би той е бил "отминаван" и по една друга причина, че основната част от научните му трудове са били написани и издадени на руски език. Но дори и така да е, това в никакъв случай не омаловажава делото и личността на този родолюбец, който от първия до последния си дъх посвещава живота си на България.

Макар да е роден в Одеса

още с първите си стъпки Сп. Палаузов се чувства дълбоко свързан с отечеството. Първороден син е на габровския търговец Николай Ст. Палаузов, който през 1804 г. поради страх за преследване от турската власт емигрира в Русия и се установява в Одеса, където се замогва, а по-късно, през 1835 г., става един от основните спомоществователи на Габровското училище. Не подлежи на съмнение, че "просветният дух" и ненавистта към османските поробители и фанариотството са витаели в дома на Палаузови и че синът на търговеца е попил тази атмосфера.
През 1832 г. Спиридон Палаузов постъпва в известния Ришельовски лицей в Одеса, където завършва право. През 1840 г. заминава за Германия. Там следва в университетите в Бон, Хайделберг и Мюнхен. През 1844 г. завършва образованието си, като защитава докторат на тема "Държавното стопанство в Древна Гърция".
След завръщането си от Германия в Одеса се среща с известния руски славист и пътешественик В. И. Григорович, който подтиква интереса му към "българския въпрос". Той в немалка степен събужда и националната свяст на родения в Одеса българин. През 1845 - 1846 г. учи философия в Московския университет, а след кратък престой в Одеса заминава за Петербург, където специализира славянознание при известния за времето си акад. И. И. Серезневски.
През 1854 г., по време на Кримската война, е командирован към щаба на руската армия. При обсадата на Силистра заедно с братовчед си Николай Хр. Палаузов формират българско опълчение и съставят "План за освобождението на България", който предвижда организиране на въстание в подкрепа на руските войски, но поради края на войната остава неосъществен.     
В периода от 1853 - 1855 г. участва в съставянето от Руската академия на "Речник и граматика на руския език".
През 1855 г. е сътрудник на Петербургския цензорен комитет със задачата "да следи" публикациите в списание "Современник", но поради свободолюбивия си дух през 1861 г. застава на страната на руските революционни демократи и напуска скандално цензурата, като заедно с Некрасов, Чернишевски и Добролюбов подписва петиция за освобождаване на арестувания поет М. Ил. Михайлов, съставил прокламация срещу царската власт.
От 1861 до 1867 г. заема висши служби в руското Министерство на финансите. Известно време дори е началник на Варшавската митница.

На ползу роду болгарскому

Макар да не е роден в България, Спиридон Палаузов нито за момент не прекъсва връзката си с отечеството и своя род. Неговият братовчед Николай Хр. Палаузов му изпраща препис на Бориловия синодик (1845), който по-късно става основа за една от неговите научни теми.
Кореспондира с Найден Геров и Димитър Мутев, редактор по това време на сп. "Български книжици". От Петко Р. Славейков получава сборника "Български народни песни", който издава на руски език. Пише вдъхновено писмо до Георги Сава Раковски с думите "слушал съм нееднократно за вас и вашия горещ патриотизъм", като се обръща към него с молба да му донесе при идването си в Одеса през 1858 г. ръкописи за българската църковна история.
Свързва го познанство с архимандрит Йосиф Соколски, а по всяка вероятност и с Неофит Рилски, който през 1835 г. е сред първите учители на Габровското училище.  

Посвещава се на родолюбивата кауза

През 1868 г. Спиридон Палаузов скъсва с кариерата си на държавен чиновник, като напуска Министерството на финансите и се посвещава изцяло на своите славистични изследвания, които в основната си част са посветени на българската кауза - за извоюване на църковна независимост от гръцката патриаршия, а като далечна цел и освобождението на България от турско робство.   
Още през 1852 г. Спиридон Палаузов издава един от основните си трудове "Векът на българския цар Симеон", в който развива своите историографски и филологически идеи.
На първо място той прави "Исторически преглед" - от покръстването на българите при Борис; през перипетиите за "връщане на езичеството" и ослепяването на Владимир; към възхода на Симеон; неговите обсади на Цариград и конфликтът с Византия. Според Спиридон "Симеон е пръв царствен славянски писател". Той разпространява "божията проповед" навсякъде по българската земя, като продължава делото на своя баща, което по своята същност е акт с историческо значение.  
В "Литературен преглед" Спиридон оценява заслугите на Симеон за "бързо развитие на славянобългарската литература". Според него "българите имат право да се гордеят с тази епоха (на Симеон - бел. авт.), еднакво забележителна както с политическите успехи на техните прадеди, така и с тяхната литературно-научна дейност".
Своята идея за историческото значение на Симеон той развива и в останалите си трудове. В студията "Богомилството" отбелязва заслугата на българския владетел за утвърждаване "независимостта на България", в защита на "патриаршеското достойнство" на православната ни църква. 
В "Европейския югоизток през XIV столетие" (1857), като прави политически анализ за краха на Византия след идването на османските завоеватели, Спиридон Палаузов смята, че причините за техните "леки победи" са не само в безсилието на "източната римска империя", но и "вътрешните размирици в България и Сърбия", което отваря път за продължилото векове турско робство.

Влиза в полемика с руския синод

Успоредно със своята научна дейност Спиридон Палаузов не престава да публикува статии в руския печат, с които хвърля светлина върху "черковния въпрос" и борбата за независима българска църква.
В сп. "Северная пчела" влиза в полемика с руския синод срещу отстояваната от него позиция, че българската православна църква трябва да остане "под шапката" на гръцката патриаршия. С убедителни аргументи доказва, че българската патриаршия е "учредена" още по времето на цар Симеон, че още през XIII век в Охрид е създаден автокефален църковен център, който по-късно е преместен в Търново.

Защитава делото на Априлов

След смъртта на единствения наследник на Васил Априлов - племенника му Николай Априлов на 24 март 1870 г., останалите наследници решават да оспорят завещанието на просветителя, според което целият капитал от 60 000 сребърни рубли следва да остане в Одеската кантора на Държавната руска банка в разпореждане на Габровското училище. Тогава с решение на съда за единствен наследник на Васил Априлов е определен адвокатът М. А. Филипов. Благодарение на намесата на Спиридон Палаузов Одеският окръжен съд отхвърля претенциите на Филипов, като по този начин е спазено Априловото завещание.
Този родолюбив жест на Спиридон Палаузов  не му спестява обаче последното житейско огорчение. Изпаднал в банкрут поради злоупотребата на нечестен предприемач, на 12 август 1872 г. той умира от сърдечен удар в малкото градче Павловск край Петербург.
Може би единствена утеха за паметта на родолюбивия българин е фактът, че след Освобождението със съдействието на Марин Дринов неговата лична библиотека - съдържаща 775 руски, френски, немски, полски, италиански и български книги - е откупена, като попълва първите фондове на току-що създадената Народна библиотека. Може би единствена и последна утеха и просветление на съдбата...


Факсимиле от първото руско издание на "Векът на българския цар Симеон", Санкт Петербург, 1852 г.