Панчо Владигеров - един от световния композиторски елит

Големият български композитор Панчо Владигеров по бащина линия не произхожда от семейство на потомствени музиканти. Панчо и неговия син Александър приемат благозвучното фамилно име на бащата Харалан Владигеров, който харесал прякора на някой си златар в техния род, наричан Владигерчето. По майчина линия композиторът произхожда от рода Пастернак, който принадлежи към "елитната руска интелигенция", проявяваща подчертан интерес към науката и изкуствата. Независимо че майка му Елиза Пастернак избира медицината като своя професия, музиката е хоби, в което тя е влюбена. Нейният баща Леон Пастернак живее в Цюрих. Той й осигурява много добри условия за живот и развитие и тя завършва медицина в Париж. Свирила е на пиано и тези нейни музикални увлечения се предават на малкия Панчо. През 1898 г. майката  се среща със заможния шуменския държавен служител Харалан Владигеров. На следващата година, на 13 март в Цюрих - Швейцария, им се раждат двама сина-близнаци. 
Съгласно източниците, бъдещият творец Панчо Владигеров в кръщелното си свидетелство от Цюрих фигурира с двойното име - Панко-Данило. Той е роден на 13 март 1899 г., няколко часа след брата си близнак Любен-Рафаил. Твърде рано проблясва музикалният талант на Владигеров. Тогавашният министър на просветата Иван Шишманов гарантира на бъдещия композитор

стипендия за Германия

През 1912 г. амбициозната майка е в Берлин на работа като гинеколог в клиниката на един професор, а децата й учат музика; Панчо по теория и композиция при Паул Юон, пиано - при Хайнрих Барт, Любен - при Марто. Музикалният талант на Панчо веднага се проявява и той е забелязан. Една година учи във Висшето музикално училище. След една година като "изключително дарование" е приет след изпит в майсторските класове на Академията на изкуствата.
След като завършва берлинското музикално училище през 1918 г., П. Владигеров се завръща в България, за да отбие военната си служба. Двамата братя близнаци са назначени на служба в гвардейския духов оркестър при капелмайстора Г. Атанасов - Маестрото. Съгласно съобщенията първият публичен концерт на братята Панчо и Любен Владигерови е във военния клуб, където се изпълняват "само творби на П. Владигеров". Публиката е удивена от музикалното майсторство на близнаците, а положителният отзвук в пресата е съпроводен с най-големи суперлативи за възхвала към Панчо Владигеров. Едни го "изравняват с големите западни майстори" с дяволска техника и виртуозност, други определят интерпретацията му като "бурна, драматична", трети го защитават от онези, които го "изключват от националните композитори", четвърти го оценяват като "бляскащ музикален талант". Народният поет

Иван Вазов харесва "част от сонетата на Панча"

За професионалното му израстване като музикант оказва влияние и благоприятната музикална среда, в която се намира и има възможност да общува с изявени и утвърдени европейски музиканти: Р. Щраус, М. Равел, Б. Барток, А. Шонберг, М. Регер, Ал. Глазунов, С. Прокопиев, С. Рахманинов и др. Той се учи и от предкласиката Скрябин и Стравински. Насоките му към националната българска музика са под влияние на Щраус и Дебюси, на Рахманинов и Мюлер. П. Владигеров става твърде известен в музикалните среди. На два пъти му е присъдена Менделсонова награда. Той установява сътрудничество с търсещия нов театрален композитор Райнхард. Владигеров живее в сградата, в която се намира "Дойчес театер". Цели дванадесет години, от 1930 до 1942 г., П. Владигеров е композитор на този театър.
С къртовски труд той работи на два фронта - композиране и поддържане на "изрядна форма" като концертиращ инструменталист - пианист. Той се изявява и с многогодишната си педагогическа дейност като професор по композиция и пиано в Българската държавна консерватория и с активно участие "в управителния съвет на Съюза на българските композитори, в жури, фестивали, експертни комисии, събрания, представителни мисии и на международни конгреси и срещи". Негови ученици, станали по-късно първокласни майстори, музиканти, композитори и учители, са Парашкев Хаджиев, Александър Райчев, Константин Илиев, Красимир Кюркчийски, Иван Спасов, Пенчо Стоянов, Александър Владигеров, Александър Йосифов, Георги Костов и др. През 1937 г. Панчо Владигеров е изпълнявал в Дрезден, а през 1938 г. в Щутгарт българската рапсодия "Вардар" и е направил европейската премиера на Третия концерт за пиано и оркестър.
Големият композитор е бил

чужд на социално-икономическите сътресения

в края на 30-те и началото на 40-те години на XX век, по време на най-кръвопролитната война в историята на човечеството - Втората световна война, той упорито и вдъхновено работи върху "концертна фантазия за виолончело и оркестър", епизодите за пиано с двата шедьовъра на неговия клавирен (и оркестров) стил "Импровизация" и "Токата", акварелите със шестте много популярни пиеси, двата симфонични цикъла (първият с четири, а втория с две пиеси) и първите танцови картини от балета "Легенда за езерото". Независимо от това човешкото страдание и разруха по време на войната не му остават чужди. П. Владигеров изпитва ненавист към "новия" хитлерофашистки ред, към масовите жертвоприношения в името на този нов световен ред. Той много умело използва незлобливата насмешка, "винаги озарена от добродушието на простонародния хумор". Всички изследователи и критици са на единно мнение, че с "бурлеската и Рапсодия "Вардар" Владигеров навлиза в нов етап - на пълната интонационално тематична ангажираност с народната песенност, на избистрянето на народния стил и индивидуалния стил (вече освободен от импресионизма и романтизма) и на зрялото майсторство. В началото на ХХ век Владигеров използва "фолкорните напеви" в танците от "Детския албум", в първите концерти за пиано и за цигулка, в ранните "Вариации за пиано, оп. 3". Първият шедьовър на твореца е РПапсодия "Вардар", вторият - "Българска сюита", посветена "на моята родина". Вероятно по-рано от своите съвременници Владигеров усеща тенденция към "обновяване на българската музика", смело подета в началото на първото десетилетие на XX век от младите музикални творци.
Ранното професионално развитие и съзряване на П. Владигеров като композитор и изпълнител определя и ранното формиране на "инструменталните  жанрове, чийто родоначалник е той". Чисто вокалните жанрове са изоставени на по-заден план. В своето творчество той използва "обработки на оригинални народни песни".

Единството на "симфоничните и вокални жанрове"

е осъществено в единствената му опера "Цар Калоян" и в балета "Легенда за езерото". Със строга последователност, умение и изобретателност композиторът обобщава в крупен план "неспирен симфоничен поток герои и съдби, романтични поверия и драматични сблъсъци, интимни диалози и патриотични призиви".
След Втората световна война, в епохата на социализма, П. Владигеров продължава неуморно да твори, възпявайки "социалистическата революция" и "Отечествената война". П. Владигеров като славянин улавяше "своеобразното звучене на славянската мелодика" в своето симфонично творчество. През 1945 г. той написва увертюрата "Девети септември" на базата на първите му масови песни "Времена на метежи" и "Септември 1944". Тук е отразена "възхвалата и борбата". Постепенният преход в областта на драматичното продължава в "Еврейска поема" от 1951 г. Това е творба, посветена на изстрадалия еврейски народ от жестокия расизъм на хитлерофашизма. Тук авторът умело съчетава "страданието и надеждата, плача и поривите към светлина". В симфоничната поема "Драматична" творецът прави сполучлив опит да отрази тревогата на човечеството от евентуална нова, още по-страшна "ядрена война, прокрадваща се зад т.нар. желязна завеса", и въоръжаването на мирно съревноваващите се два противоположни идеологически лагера на капитализма и социализма. Именитият творец отново използва веселия свят на "народните игри, на волния танц, на светлата лирика, на възхвала на родната земя" и жизнената необходимост от използвания фолклор в творчеството си, като ги отразява в "трите цикъла от

обработки на народни песни за висок глас

и пиано, сътворени през 1958 г."
Към 70-те години на своя живот под влияние на натрупаната житейска мъдрост и опит П. Владигеров се насочва към "родния пейзаж", "битовите сцени". За този продължаващ активен творчески период от живота на композитора заслужава внимание сюитата в три части "Люлински импресии".
Панчо Владигеров умира на 8 септември 1978 г. в София на 79-годишна възраст. Приживе той получава не само народно и обществено признание в страната, но признанието и на университети и академии в чужбина, на най-изявените и видни музиканти. Съобщава се, че световноизвестният композитор Дмитрий Шостакович го причислява към световния композиторски елит, редом с Бела Барток, Золтан Кодай, Бенжамин Бритън, Джордж Гершуин, Артур Блис, Игор Стравински, Артур Онегер и Паул Хиндемит. Панчо Владигеров е обявен за "Народен артист", носител е на званията "Герой на социалистическия труд", два пъти "Лауреат на Димитровска награда", три пъти носител на ордена "Георги Димитров", както и на много високопрестижни международни отличия.