Носете си бабините дрехи, момичета!

Албена БОРАНОВА

Обичам да ходя в къщата на баба ми, там се усещам защитена, спокойна и близка до моя род. Сърцето на тази мъдра жена е толкова голямо, че може да побере греховете на всички, а после да ги опрости. Пътят й до тази къща започва от царска Русия минава през Австро-Унгария и стига до България. В този чист дом черно-белите фотографии, картините, мебелите, самоварът, грамофонът и скринът разказват своя история и имат своя памет.
Една събота купих чай от канела и ябълки и отидох при баба. Хубаво ми е да пия чай с нея. Влизам с бялата си рокля без ръкави, с кожените сандали и се прегръщаме. Пускаме грамофона, наливаме си чай от самовара и аз искам тя да ми разкаже история. Баба отказва, но ме хваща за ръка и ме води в стаята между спалнята и хола. Там са  библиотеката, заемаща цяла стена, бюрото на дядо, отрупано с книги, люлеещият се стол, покрит с вълнено одеяло с цветовете на земята, и скринът - запазеното интимно пространство на една мъдра жена. Не мога да отворя тази реликва. Открехва я баба. Инстинктивно ококорвам очи, пред мен се открива съкровище. Цветове, накити, материи.

Пафтите

Обожавам колани. Нося ги като бижу, като акцент или просто защото съм отслабнала (или поне така ми се иска). Виждам най-отгоре в скрина изящни токи, грабвам ги. Сребърни и тежки. Не ми изглеждат ретро, дори съм пленена от аристократизма, който тази вещ носи. Не са леки, но не се поколебавам да си ги сложа на кръста. Перфектно стоят на бялата ми рокля. Завъртам се, радвам се като малко дете. Баба се усмихва от люлеещия се стол и казва: "Пафтите са защитавали жената, пази ги!". Не зная какво да кажа и оставам с тях.

Легендата и багрите

Осмелявам се да погледна отново в бабиния скрин и да си "открадна" още нещо оттам. Пленена съм от багрите. Баба ме усеща и ми разказва легендата за цветовете. Сладкодумна, тя започва: "Знаеш притчата за Свети Георги, нали, когато той посякъл ламята, от нея потекли три реки: от бяло зърно, от червено вино и от златен мед и масло. Тези реки спасили българите и се вярва, че така са се появили и цветовете на носиите".
Странно. Докосвам красива червена кърпа със златисти пендари, увивам я около врата си. Олюлявам се между две реалности - моята и на моя род. Очите на баба греят.

Ризата

Измъквам уникална бяла роба. Баба ме ограмотява, че ризата е била много важна в женската носия. Играла е ролята на основна дреха, около която се разполагат другите съставки на облеклото. Богатството от допълнителни части е дошло постепенно през годините, продиктувано от различни фактори: материално състояние, климатични условия, участие в обреди.
Разгъвам ризата, тя е до глезените - с дълги, широки и отворени в края ръкави, украсена е с изящни шевици около шията и долната част на ръкавите. Изпитвам желание да почувствам  материята и багрите й. Обличам я. Изненадвам се от дълбочината на тази семпла дреха.
"Като Ралица си от "Извора на белоногата" на Славейков" - ме смайва моята баба. От скрина робата ще влезе в моя гардероб. Не знам кога и по какъв повод ще я облека, но с нея ще запазя чара си на българка.
За истински големите неща са нужни хора като баба ми - те пазят красотата на миналото в домовете си, традицията живее благодарение на тях и в нашето време. Ризата ще е моето спасение от еднаквото облекло на младите днес.

Чорапите

Лалета, карамфили, рози, вълнички и птички - не ви описвам градината на баба, а рисунките,  които виждам върху вълнените чорапи. Толкова са цветни и свежи, че се чудя откъде баба има колекции на... Бенетон.
А тя: "Обуй ги!".
Слушам и изпълнявам. Малко бодат, но инстинктивно започвам да подскачам в движения, лишени от смисъл. Забавлявам баба и вече виждам до силиконовите чорапи в гардероба ми и тези, подскачащите на мен - много нелепа, но твърде любопитна комбинация.

Птичите пера

Надничам в скрина и виждам червени и зелени пера, извити нагоре и пришити към тънка ивичка. Накит между венче, диадема и корона.
"Това са птичи пера - петльови, или гривици (завити пера) от патка и кокошка. Украшението се нарича крондил", разяснява ми баба. Изкушавам се да си го вържа, но не на главата, увивам го около ръката ми. Стои страхотно. Приличам на кифла, но с мармалад, този който баба реже с нож. Имам си ново бижу от кокоши пера - намигаща провокация към пуританите. Смях...
 
Поясът

 "Поясът е свързвал всички части, както в мъжкото, така и в женското облекло", обяснява ми баба, докато аз го измъквам от скрина. Дълъг, вълнен, червен. Опасност и прелест. Слагам го като шал на врата, кръстосвам двата края пред гърдите, омотавам го около кръста и го връзвам на панделка.
"Има много места, където да се загубиш в търсене на себе си, дете, но ти сякаш откри земята на твоя род", мъдро и изморено констатира баба.
Трябва да тръгвам. И безкрайно впечатлена от всичко тук, си казвам: Носете си бабините дрехи, момичета, приемайте предизвикателствата на живота, защото спрем ли да ги приемаме, животът спира да ни предизвиква!