За Вапцаров, цветята и политиката

Дългокос артист на средна възраст рецитира вдъхновено стихове на онзи, който писа: "С живота под вежди се гледаме строго и боря се с него, доколкото мога", и то след като с почти просълзени очи е прошепнал "понякога ще идвам във съня ти". Артистът рецитира пред онази скулптура, която се смята за връх в творчеството на Шмиргела.
Двайсетина граждани и малко репортери са се отзовали на поканата да почетат годишнина от смъртта на Никола Вапцаров в градината на НХГ "Двореца". Там е уютно, предимно спокойно и предпочитано място за бърз преход до "Московска". Жалките страсти са утихнали и "огняроинтелигентът" най-после е намерил своето достойно място сред други велики българи в най-централната градина на столицата. Ние си нямаме като онзи музей в Скопие, където восъчната му фигура седи достолепно заедно с неговите "Моторни песни" сред героите на Македония, но си знаем, че дали е там или в София, Вапцаров си остава син на един народ и то един от малкото, чиито слова "дори да умирам живота с грубите лапи челични аз пак ще обичам" са вълнували милиони в един свят на неправди. Днес сигурно други биха се изненадали колко актуално звучат стиховете му за спора "човекът във новото време" с онази разплакана дама, която смята, че "не струва той вашта защита. Аз четох как някой насякъл с секира, насякъл сам брат си, човека. Измил се, на черква отишъл подире и... после му станало леко".
Днес само дето на черква не ходят подир зверски акт, но другото си го има и неправдите горчат в душите. Горчи и да се гледат десетките хора, които минават покрай събралите си около скулптурата на Вапцаров и дори не поглеждат към поставените цветя, към рецитиращия Вапцаровите стихове и в очите им няма дори "пшеничено зърно" от интерес към събитието. Няма как да има и "пшеничено зърно" от неговата вяра в онзи живот, който няма как да не дойде. Ние отдавна си живеем ден за ден, всеки в своя "собствен сос" и се гледаме под вежди един друг, без мисъл за стих, вдъхновение, убеденост в нещо значимо и с бъдеще. Повечето минават безмълвно и с безразличие покрай героите, които предците ни са увековечили я с плоча, я с паметник, други оспорват присъствието им, а трети не дават и дума да се издума за нови скулптури, защото "няма средства в тази криза" или "да не предизвикваме нови спорове". Защото и това си правим напоследък - спорим без задръжки, разделяме се за всичко и всеки казус, няма пресечна точка, освен може би извода, че "нямаме държава". Следим с тревога какво става по света, който е тръгнал към самоунищожение, не вярваме на чуто и видяно, не четем, а като "чатим  в нета" научаваме само кой къде бил и за кой път се е бракосъчетал. С извода, че "не ние ще оправим света" можем спокойно да си пием биричката, която се оказва не само най-предпочитаното от българите питие, но и по изпитото количество сме минали ирландците. Няма все да сме на последно място, нали?
Всъщност безразлични сме станали не само в почитта към великите. Приятел разказва, че възрастната му съседка си имала саксии с прекрасни цветя, но се преселила в по-добрия свят, а живеещите зад Океана наследници успели само да ги изнесат на стълбището в кооперацията, оставили няколко шишета с вода с идеята да подсетят съседите да ги поливат, написали бележка "който иска да ги вземе", но след седмици в жегата всички цветя загинали. Не само не ги поливали, но и никой не проявил инициатива да ги занесе до кофите с боклук, когато и те отишли в по-добрия свят. Ами ти, беше първият въпрос. Абе, аз съм мъж, не ми отива да се занимавам с "китки". С политика може, с китки не. Дали пък и политиката ни не си е отишла в по-добрия свят? Не само нашата. И световната.