За писмото - с обич, тъга и надежда

Тази вечер, като се върнах от театрално представление, седнах пред компютъра да си проверя пощата и се замислих за ПИСМОТО. Дали новите комуникации ще го отпратят във време "минало незавръщащо се", дали ще забравим да си пишем в истински писма, с пликове, тези магични слова: "Обичам те!"?
Нашите майки и баби си пазеха вързопчета с писма и снимки, вързани с панделка. Там бяха скътали съкровени спомени, свързани с любими хора. Вече все по-малко са тези, които завариха писмото като най-важното и сигурното средство за общуване между хората. И днес има служебни писма между граждани и институции. Но аз мисля за писмата, пълни с новини, с чувства, за писмата, които са решавали човешки съдби. Как са били писани нощем в усамотение, в минути на откровение! И как са били желани, чакани! Епистоларната литература и днес ни вълнува.
Запазила съм последните писма от моите родители, чета си ги, препрочитам си ги и сякаш ги виждам до мене скъпите хора, сякаш ги чувам!    ПИСМОТО е велика реликва! То ни надживява!  Сигурна съм, че няма човек, който да не обича да  получава писма! Знам, че понякога е по-лесно пред празния лист да излееш душата си, да споделиш чувства, които от неловкост, от стеснителност е трудно да признаеш. Затова ми се ще да вярвам, че няма съвсем да изчезнат писмата, макар че станаха рядкост. По едно време изчезна телеграмата като пощенска услуга, но пак се завърна. Е, вярно, сега тя се изпраща по други, съвременни способи и струва доста по-скъпо.
Надявам се да остане да живее и писмото, нашите внуци да могат да му се радват, да го чакат и да си пишат пак тези съдбовни слова: "ОБИЧАМ ТЕ!"