Пак изложба, но по-друга

  Неотдавна посетих изложба, на каквато човек не може да попадне всеки ден. Не само защото не беше подредена в галерия или зала, а защото ме накара - мен, а надявам се и други от виделите я, да се замислят за неща, които едва ли биха им дошли наум, докато гледат картините, показвани на "Шипка" 6 и на многото други традиционни места.
Получих на електронния си адрес следното писмо: "Фондация Артцентър Илинденци има удоволствието да ви покани на основната си творческа проява през настоящата 2011 година "Образи, цвят и звук", която ще се осъществи на 18 септември (неделя) от 11 ч. в "Скулпторния парк Илинденци", с. Илинденци, община Струмяни". И въпросната проява наистина се осъществи в мое и на други гости присъствие.
От мястото, където ни стовари автобусът, до самия Артцентър трябваше да се повърви пеш и за мен още тук започна посещението на една по-широкоформатна изложба. Мнозина ми завиждат, че продължавам да обикалям страната (за срещи с малките читатели на книжки), но тези ми отскачания до близки и далечни училища, детски градини и читалища обикновено се ограничават от гарата или автогарата до мястото, където ме чакат децата. Този път не беше така. Пресичането на село Илинденци на път към Артцентъра сякаш е своеобразна подготовка за срещата ми с друга среща - тази на художниците с природата.
Не си спомням вече кога за последен път съм се спирал, за да погледам върволица пълзящи мравки, а сега имах това удоволствие и само минутки след това стоях и пред добавените към  изложбата "художествено" пресъздадени буболечки, дело на Анна Покровнишка, благоевградска скулпторка и педагожка. След като току-що бях се радвал на истинските мравки край пътя, дълго се възхищавах и на претворените от метал техни "каки".
Сливането с природната даденост беше характерна и за работите на тримата именити художници при цялата самобитност на творчеството им.
Едва ли Светлин Русев е първият, който рисува върху гладки, а инак "непоръбени" камъни, но пред мен познатите му, по-скоро близки до други негови портрети на аскетични мъже и жени и обстановката край тях имаха някаква нова сила на въздействие. Може би за това допринасяха и мястото, и начинът на тяхното разполагане - главно в две също каменни "дупки", нещо като малки изкуствени пещери. Непременно ще запомня и названието им - "Каменни картини". Освен че е буквално, тук това прилагателно "каменни" придава и основателна заявка за дълготрайност.
Не можах да си отговоря на въпроса дали така наречените от автора им Свилен Блажев "Бъдници" са правени "по мярка" за мястото, където са изложени, но трудно бих си ги представил другаде. По форма и колорит те се възприемат като продължение на готовата им каменна "рамка" с ниши, сякаш правени за тях.
Най-после се спирам и на силно впечатлилите ме "Светещи каменни фенери" на скулптора Иван Русев, защото той се явява и нещо като домакин на изложбата. Освен с щастливо художествено хрумване те са облагодетелствани още от две обстоятелства - посветени са на пострадалите от страшното природно бедствие, сполетяло неотдавна Япония, към които събуждат естественото ни човешко съчувствие, и са още едно доказателство за смисъла на съществуването на този каменен град, сливащ природата с изкуството.
И едно друго сливане, обявено още в поканата, се осъществи пред нас - това на образите от камък със също така облагородения от човека звук. Негови "художници" бяха три изключително добре подбрани групи - фолклорните певици "Люлинци", хорчето "Ave, musika" и перкусионният състав "Art libitum". Твърде различни по формат, репертоар и стил, те еднакво сполучливо се вписваха във величествения зеленосив декор на околността.
Споделям впечатленията си от този смислено прекаран неделен ден, защото предполагам, че не са малко онези, които като мен са подвластни на инерцията, наричана по-директно мързел, и трябва да получат специална покана, за да изневерят на малкия екран, на вестника и в най-добрия случай на книгата, за да посетят някое неповторимо кътче на красивата ни родна земя. Не са малко и местата, където ще ни зарадва не само природата, а и направеното от златните ръце на майстори, на някогашни и сегашни художници в най-широкия смисъл на думата, където под клоните на смокини с узрели плодове се гушат каменни чешми, от чиито струи може да се утоли всяка жажда.