Индийският Вазов

Габриела Николаева*

Днес е 15 август. На този ден през 1947 г. Индия се освобождава от колониалната зависимост на Британската империя и се превръща в най-голямата демократична държава в света. По повод тази дата ще обърнем внимание на две фигури в индийската история и култура - едната е политическа, а другата литературна. Това са Ганди и Яшпал.   
Индия постига свободата си след дългогодишна борба. Неколкократните изолирани въстания и бунтовнически акции са изместени постепенно от целенасочен политически натиск и кампания за мирно неподчинение, организирани и ръководени от Ганди. Наричат го бащата на нацията. Докато служи в адвокатска кантора в Дурбан, Южна Африка, той защитава правата на индийските наемни работници и техните семейства, изпратени в захарните плантации от колониалните власти. Между тях има индуси, мюсюлмани, джайни, дошли от Гуджарат, от Бихар, от Утар Прадеш и от други области на Индия. Ганди осъзнава, че когато са в Индия, те се самоопределят като различни, но извън родината си се обединяват и живеят като братя и сестри. Причината е, че пред тях стоят общи изпитания и проблеми. Така у него се заражда идеята за единна национална общност, несъществувала до идването на колонизаторите поради държавна разпокъсаност. Ганди стига до извода, че в новата историческа реалност общите интереси и сходните традиции са по-силни и по-определящи от регионалните, социални, религиозни, етнически, професионални и езикови различия. Когато се завръща у дома, той основава и оглавява ново движение. Успява да мобилизира чрез него милиони жители на колонизирана Индия в името на общата цел - независимостта.
Как постига това? С прозорливост и саможертвеност. Ганди рано разбира, че без бедните маси, без техния глас и участие постигането на целта е невъзможно, и че е необходима стратегия, за да спечели доверието им. Затова, макар и произлязъл от заможно семейство, живял и получил образование в Европа, той отрича всички символи и атрибути на своята класа и на чуждия свят - изхвърля костюм, риза, обувки, автомобил, мебели, прибори за хранене, всякакви уреди и апарати. Дори често отказва да говори на английски език, когато е в Индия, настоява да общува на хинди, гуджарати или друг местен език, и ако се налага - с преводач. Оставя си само малките клъгли очила - необходим компромис. Заживява прост живот, увива голото си тяло с бяло парче плат, обува чехли и с тояжка в ръка тръгва пешком по села и градове да буди самосъзнание и вдъхновява за борба, но този път борба с мирни средства, без насилие и смърт, за да не противоречи на никоя религия и общност и прогресивно да проправи път към независимостта.
В този ден, за съжаление, се поражда и споменът за протеклото по това време разделение на Индия и Пакистан, когато около десет милиона души от северните райони по желание или по принуда напускат родния си дом и изоставят семейния си поминък. Разделят се или се изгубват завинаги с носталгия или с омраза приятели, близки, роднини и любими заради политически игри и недоразумения, наивност и идеализъм, липса на далновидност и на опит. За хиляди настъпват тежки месеци на пътуване към неизвестното, на изтощение и глад, лишение и отчаяние, раздразнение и гняв, обвинение и отмъщение. Настъпва време на непознати страхове и страсти, на нечувана жестокост и страдание. Интересното е, че разделението на Индия и Пакистан е събитие от огромен исторически, икономически и идеологически мащаб, което обаче не е адекватно отразено от местните медийни и комуникационни институции. Дори напротив, то е посрещнато с особено, мъчително и продължително мълчание в обществената сфера. Дали заради шока от размера на избухналите размирици, или несподелимата трагедия от незаменимите загуби, или заради чувството на срам и самообвинение...
Сред обществениците единствено писателите, и то след няколко години, близо десетилетие, започват да обръщат поглед назад. С творческото си перо те застават на отговорни граждански позиции, за да оставят на следващите поколения своето послание чрез произведенията си предимно на хинди, пенджаби и урду, създадени в рамките на нов жанр. Наричат го "литература на разделението" - своеобразен жанр, който е на границата между художествена измислица, мемоарно откровение и публицистичен очерк.
Ярък пример за този нов жанр е двутомният роман на писателя Яшпал, написан на хинди и озаглавен "Лъжовна истина" - уникален труд, оргинална художествена енциклопедия, която сякаш документира този изключително драматичен исторически период. В него Яшпал подрежда непреднамерено и безпристрастно живота на няколко семейства с различна вяра и социален статут в един калейдоскоп от мирни дни на съжителство и подкрепа, на другарство и любов, но и на завист, амбиции, разочарования от реални и нереални мечти. Пълнокръвни и правдоподобни герои, мъже и жени, поели своя път, предначертан от обществото или случайността, движат колелото на живота. Но идва моментът, в който то се удря в първата преграда на нарастваща омраза, изгубва равновесие сред разбушувала се ярост, отново се завърта сред съжаление, примирение и тъга, за да го понесе напред вярата в доброто у човека. "Лъжовна истина" е великолепно произведение, океан от събития и съдби, в което читателят се потопява и изчита от край до край на един дъх. От срещите ми със сина на Яшпал научих, че освен преводите на редица индийски езици, романът може да се намери само на английски под заглавието "Не този изгрев" (Not That Dawn).
В младостта си писателят Яшпал е революционер, който вярва във въставането на народа като път към независимост. Той участва в няколко бомбени атентата, но е заловен и осъден като обикновен терорист. Лежи в затвор четиринадесет години, където се запознава и приема идеите на Ганди. Пише творби, посветени на социалната несправедливост и неравноправие в индийското общество, активно се занимава с просвещение и печатарска дейност. Десет години след обявяването на Независимостта създава романа "Лъжовна истина", който и до днес се счита за най-вярното отражение на началото на новата история на Индия.
Не мога да избегна аналогията с нашето минало и с творчеството на народния ни писател Иван Вазов. Подобно на Индия, когато ние, българите, празнуваме освобождението си от Османската империя, заедно с ликуването и радостта си спомняме за зверски потушеното Априлско въстание, за последвалата го вълна на насилие и за разпокъсването на България. В романа си "Под игото" Вазов създава подобна палитра от герои, плетеница от събития и взаимоотношения, за да нарисува художествена картина на неволята и сълзите на народа ни, но и на надеждата и на неугасващия му копнеж за свобода. Както романът "Лъжовна истина" се появява десет години след независимостта на Индия, така и "Под игото" е написан десет години след освобождението на България. То остава в съзнанието ни най-реалистичното и най-романтичното изображение на живота на народа ни от този исторически период, в който се формира новото ни национално самосъзнание. Романът е преведен на повече от десет езика и често го препоръчваме на чужденци, за да разширят представата си за нас.  
Яшпал написва своя роман, който има подобна обществено-историческа тежест, седемдесет години след "Под игото". Дали не можем да го наречем индийския Вазов?!    


*Авторката е доцент-преподавател във Факултет за изучаване на Близкия изток и исляма и ръководител на хинди и урду програми в Ню Йорк Юниверсити.