Хронично щастливата поетеса Стефка Петкова

Има един поетичен клуб - "Вдъхновение" към в. "България днес", и в него срещнах "хронично щастливата поетеса", разположила се върху цяла страница. Десетината стихотворения, които прочетох от Стефка Петкова, ме спечелиха. В стихотворението "Сърдечна пейзажност" тя шепне:
Понякога се обличам в поляна с цветя...
Изпявам слънца и проглеждам в метличини.
В тревите ми тичат боси деца.
Детелини разлиствам им - за наричане.
Още първата строфа ни уверява в присъствието на хронично щастливата, която в края на стихотворението признава:
на тънката ос от вяра крепя
оня малък, въртящ се глобус в гърдите ми
- на всеки и ничия пъстра земя.
В карето за самопредставяне поетесата е казала, че е родена през 1970 г. на миналия век в София. И там, в карето, открих още едно признание: Обичам света на думите, защото те образуват дефинираните причини да обичам видимия свят...
Стефка е подкрепила това си твърдение с достатъчно примери от личното си поетично творчество извън първата й стихосбирка "Парченца любов".
Разлистил ми се един живот -
рошав, опак и истеричен.
Така започва стихотворението "Тон за пролет" и ни уверява уж:
та хич не ми е до пролет,
до нарциси и кокичета,
до песни и до примигане
пред слънчеви затъмнения,
до пухкави евфемизми.
И така нататък, за да чуем още:
И ми е да се скрия,
хич да не ме знаят
разните му зюмбюли,
иглики и минзухари...
Да си ушия юрта,
северно да сияя,
да отседна крайпътно
в някое чисто мълчание...
Такива неща ни нашепват устните й, за да признае все пак:
А тая хукнала пролет
без грам възпитание
ми събаря стените
и ми обръща внимание...
И ние ще влезем в ролята на предизвестената от Стефка пролет. И ще й обърнем внимание на 11 октомври от 18 ч. в НЛС "Старинният файтон". От капрата ще чуем рецитала й от нови стихотворения, защото тя е загърбила вече своите "Парченца любов". Правилно. Има още много мегдан... за творчество.