Братя българи...

Тези дни сме споходени от мисли, естествено придружаващи два големи национални празника: днешния - Девети септември (използвам случая да поздравя всички, които го тачат или поне признават), и отминалия съвсем наскоро Шести септември - датата на Отечественото ни Съединение. Тези годишнини и двете са посвоему твърде актуални: първата - със социалните придобивки, които получихме след Девети септември, а сега са ни отнети, втората - с днешното желание (принуда) на не малко наши сънародници (и то за голямо съжаление млади хора) да се разделят може би завинаги с майка България, за присъединяването към която така са копнеели нашите прадеди.
Съвсем случайно точно в дните преди Шести септември ми попаднаха пред очите три вестникарски публикации, които биха развълнували всеки български гражданин, нормално радеещ за българщината. Като написах тази дума "българщина", неволно си дадох сметка за крайно поляризираното днешно отношение към смисъла й. У едни (да ги приближим до безогледните глобалисти) тя предизвиква снизходителна усмивка като към нещо така овехтяло, че не си струва да се навеждаш за него. Други пък (явно с политически агитационна цел) използват противоположния полюс и погазват вековната човещина и днешната толерантност, без които съвременният свят би бил невъзможен.
Далече съм от желанието и моженето да теоретизирам върху понятия като патриотизъм, шовинизъм, глобализация, мирно или немирно съвместно съществуване, необходима или натрапена на отделни държави военна помощ, признаване или незачитане правата на емигрантите и така нататък... Аз съм от онези, които обичаме България (с нейната възможна днес самостоятелност), надяваме се оцелялата ни хиляда и толкова години Родина да я има и през идните векове и се ядосваме на нахалството на чужденци като американския посланик и на всички други, на които населението, живеещо върху нашата земя, им пречи.
Много (и за съжаление техният брой расте) българи вече живеят в други, често далечни земи и се опитват да не забравят родната стряха на дедите си, но тяхното родолюбиво чувство май не се разпалва достатъчно от нашите държавни органи, които за това са създадени... А такова родолюбиво чувство явно съществува. В един варненски вестник с вълнение прочетох информацията "Бесарабските българи търсят корените си у нас" с подзаглавие "За 70-те певци и танцьори от самодейните състави "Янка" и "Камчик" изявите в Отечеството са голямо преживяване". Става дума за потомци на нашенци, бегълци в Украйна от турските зверства преди 180 години. Шефката им Елена Арнаутова споделя, че името "Камчик" е избрано заради родния Камчийски край, а тяхно село се казва Кулевча като шуменското Кюлевча...
Не по-малко интересни и вълнуващи неща за сънародниците ни, живеещи в чужбина, прочетох в интервюто с председателката на Асоциацията на българските училища в чужбина Ирина Владикова, поместено във вестник "Аз-Буки". Тук заглавието е "Светът е голям и български се говори навсякъде", парафраза на превърнатия и във филм роман от Илия Троянов. А подзаглавието ни информира, че неделното училище "Св. св. Кирил и Методий" във Виена е само едно от 185-те, открити от сърцати българи в градове като Чикаго, Пекин, Никозия, Йоханесбург, Париж... Споменатата вече по-горе Владимирова е директорка и преподавателка по български на българчета от австрийската столица. Тя разказва за интереса на 150 деца и техните близки към всичко родно, а с гордост споделя, че българският език още преди 4 години влиза в тамошната образователна система като избираем чужд език.
Третият текст, който ме впечатли, е статията "Правов ред или "политическа целесъобразност", поместена във вестника, който държите в ръце, като "мнение". Според автора й Милко Бояджиев "създадени са корупционни условия, при които от Закона за българското гражданство поделят суми не само дребни посредници и чиновници, а и "изтъкнати" политици". Не знам колко това е вярно, но съм сигурен, че има нещо гнило в практиката, а може би и в концепцията, за даване на наше гражданство. Не цели села, а цели райони са вече обезлюдени в красивата ни Родина, а доколкото знам, кандидатите за български граждани не се целят в министерските постове, а в плодородната земя на прадедите си.
Точно тях с лекота в сърцето бих нарекъл, както се е казвало едно време, наши "братя българи".