Недовършена автобиография на Васил Левски

Богомил Великов
 
Съгласно източници след 1867-1868 г. Васил Левски е направил опит да напише своята автобиография в стихотворна форма. Макар и да не притежава особени ценни идейно естетически-художествени качества, и приноси към поезията, тази негова творба е източник на достоверни данни, представени по един самобитен начин с напълно правдива информация за важни начални моменти, събития и етапи от неговия живот и революционна дейност; родно място, произход, подтик към хайдушки начин на живот, начало на революционна дейност, пребиваване във Влашко и Сърбия, в Първа българска легия 1862 г. и в четата на П. Хитов като знаменосец, посещение в родното Карлово през 1867 г., преследвания на турците, отговорност към другари и към народното дело, връщането при четата...
Към стихотворната форма вероятно Апостола е подтикнат под влияние на дружбата и сътрудничеството с идеолога на националноосвободителното революционно движение Г. С. Раковски и с такива изявени революционни дейци, водачи и творци като Христо Ботев, Любен Каравелов и др. Автобиографичните данни и сведения се потвърждават и от някои писма на Апостола до войводи, другари, съратници, сподвижници и съмишленици.

Вероятната причина за прекъсване на писането

на автобиографията е пълното му отдаване на великото народно дело, свързано с новата тактика и създаването на вътрешната революционна организация.
Пълният текст на недовършената автобиография на Апостола е малко познат сред широката българска общественост. За разлика от другите революционни ръководни дейци (Раковски, Ботев и Каравелов) единственият поетичен опит на най-великия българин на всички времена, както и документираното негово наследство, достатъчно ясно, просто, убедително и неподправено говорят за духа на автора, за дъха на епохата на Великото българско възраждане, епохата, в която той се ражда, живее и умира. Недовършената автобиография на Апостола по форма много наподобява на народното творчество.
Аз Васил Левский в Карлово роден,
от българска майка юнак аз роден
не щях да съм турский никакъв роб
същото да гледам и на милият си род.
В Сърбия ходих и по Влашко скитах;
от нийде помощ за наша свобода...
Станах, отидох в Стара планина
с вярна дружинa, с Панайот войвода
юнаци народни-техен аз байрактар...
За година време всичко разгледах,
което не знаех, войвода аз питах
главни друмища и тънки пътеки -
си ги бележа - занапред кат леки....
Хубава гора, студено е и вода;
за наши жени и дребни деца...
Докат аз проходих Стара планина,
турци-поганци мен угадиха.
тежка потеря тий са дигнаха,
кат скакалци по гора тръгнаха,
и сичко Карлово обиколиха
и улици стражи поставиха;
дано мен жив уловяха
или бар главата ми сдобиеха -
гламави турци, мръсни агарянци...
От планини слизах, за Карлово отивах
с тюрюмето Иван аз да се видех
сам съмниничък. Обкичен, обръжен
с пушка белгийска и чифт пищови
и остра сабя на мен блещяха,
През две, през три стражи си минах -
на четвъртата мен съзряха
потеглих пушка, извадих и сабя
ниски ми дувар гръдобран беше
стрaхопъзли турци веднага се пръснаха
от самичек аз щом ме видяха;
В зора то беше, в Карлово не влязох
на кърът остах в зелени мамули;
кога бе вечер, промъкнах се аз
с работници хора, заедно и аз.
Няма Тюрюмето, уловен беше той
с още един другар - Тинко Пулев беше
във Видин запрени за три години
тяхната съдба - в друго уловени;
нашите писма други посрещах
всичко подробно все тъй разправях
станах да с'ида пак при дружина
дал бях й дума кой ден ще стигна
ден и нощ вървях. Едни цървули скъсах.
Дадох и лозинка; сечено дърво.
Като додох на място, няма ги тама.
Засвирих с тръба, екна ми гора
никакъв отзив от моя дружина
повторих с тръба, овчар се обади;
"Добър ден юначе - тихом ми обади -
да не бъдиш ти Левски байрактар,
с Панайот войвода, негов ти другар!?"
Отговорих аз на стария овчар;
"отде ти знаеш за Левски байрактар"
"Виждам те синко, на него ти приличаш"
Както ми е казал същий войвода,
ако те видя, да ти обадя;
как не са тука, а при царска мандра
ще видиш овчарите? Там са на близо
под тях отдолу; малко по-ниско
потеря има, да свириш недей
теб дирят тий ходят с юрушки дреи!
То бе заран и с пушки на рамо
за един два часа стигнах аз тамо другар
посрещна ме стража-един наш другар;
"Добре дошел - рече - Левский байрактар!"
Ето и дружината с Панайот войвода.
Всички  се радват "добре дошел ми казват"....
В този текст са намерили място

извадки от писма на Апостола

като това от 1 февруари 1868 г. до Найден Геров, Пловдив. Изпратено е по времето, когато той е бил слушател във Втората българска легия в Белград и е свързано с молбата му да мине през Румъния за България. Моли за съдействие да напусне предсрочно легията в Белград, готов е да се отдаде на активна революционна дейност, да му помогне за набавянето на пушки и за издействане на парична подкрепа от страна на "старите" (в крилото на "старите" от Българската емиграция са влизали предимно заможни българи. За разлика от "младите", последователи на идеите на Мацини, които настоявали за въоръжена борба, "старите" са били на дуалистична позиция; т.е чрез образование и просвета при еволюционно развитие да се достигне до освобождение на България и тя да остане като автономна област в рамките на Османската империя.
В писмо до Панайот Хитов от февруари-май 1968 г. Левски благодари  за застъпничеството му да бъде изписан от болницата, където условията били лоши, настоява да се срещнат, за да го уведоми за плановете си относно бъдещата си революционна дейност; решил е да се посвети изцяло на освободителната борба, за което "ако спечели, печели за цял народ, ако загуби, губи само себе". В това писмо на В. Левски се прокрадва идеята за негова самостоятелна дейност в Българско.
Из недовършено писмо на В. Левски "Из Българско" до Л. Каравелов, Букурещ, около 28 януари 1871 г.:
Г-н редакторе на вестник "Свобода",
Уж свободолюбивите господа европейци във всяко събиране отваряли въпрос и за нас българите, да ни дадат и нам правата, като на всеки народ... Още и че народът ни най-добър живот живее с турчинът и обича царят си..."
В дописка, публикувана във в. "Свобода" от 13 януари 1871 г., Васил Левски пише:
"...Ние, българите, бяхме честити чак от сега да се сдобием с вестник пълно свободен, през когото да се дава правото на всеки народ да представим народното ни мнение пред светът, че и ний сме хора и искаме да живеем по човешки, да бъдем с пълна свобода в земята ни, там където живее българинът - в България, Тракия и Македония. От каквато и народност да живеят в този наш рай, те ще бъдат

равноправни с българина във всичко

Ще имаме едно знаме, на което ще пише "свята и чиста република". Същото желаем и на братята сърби, черногорци, румънци и пр. Трябва да се даде правото на всеки народ, но и на всеки човек, който иска да живее почтено и свободно. И ние българите отдавна се напъваме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата. Всекидневните ни убийства, потурчванията на грабнатите ни невръстни деца, обезчестяванията на девойките и жените ни от турците са били всекидневно оплаквани с кървави сълзи пред европейските консули на нашия прегракнал глас - никакъв отзив, от никъде помощ, напротив учители стават, учители против нас? Тогава де остана тяхното образование и човещина? И все тъй ли ще се оплакваме и ще се надяваме на техните лъжи? Ние наместо сълзи сега леем куршуми, а надеждата ни е направо съдния и на нашите мишци".
С писмо до Данаил Хр. Попов, 5 февруари 1871 г., Левски съобщава, че четничеството се явява вече спънка в освободителната борба, поставена на нова основа - вътрешно самостоятелно революционно движение, поръчва печат за организацията и дава напътствия, разглежда конкретни организационни въпроси във връзка с подготовката на всеобщо въстание за набавяне на оръжие и подготовка на хора във военно отношение, които ще ръководят въстаниците. Определя начина за тайната кореспонденция.
В писмо "Из Българско" до Филип Тотьо - Одеса, Апостола разкрива гледището си за сезона, когато ще е най-удобно да се водят въоръжени въстанически действия за освобождението на страната и за качествата, които трябва да притежават народните дейци и водачи, и обосновава плановете си за всеобщо въстание, което да се проведе през зимата:
"Приятелю и брате Филипе! Ний дейците сме си посветили живота на Отечеството, да работим за толкова милиона народ, трябва да се мисли зряло да не изгубим и сега... Ние сме жадни да видим Отечеството си свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките... Историята ни няма да прикачи заслугите ми другиму... Аз съм се обещал на Отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знай какъв".
С вас едноборний В. Лъвский