И Павел Писарев на 80 години

Така поне пише на задната корица на новата му книга, в която са събрани по-кратки и по-просторни негови очерци за наши видни и не толкова видни политически личности и дейци на културата. Това "не толкова видни" го пиша, защото между петнайсетината, привлекли вниманието му мъже (впрочем две от включените са жени), местенце е намерила и моята скромна личност. Обяснение за този щедър жест от страна на Павел трябва да се търси в старото ни приятелство, започнало преди повече от половин век, когато и двамата бяхме литературни сътрудници (млади журналисти) в тогавашния всекидневник "Работническо дело", чието продължение е вестникът, който сега държите в ръцете си.
Не пиша тези думи от скромност - и за да уверя читателите, че съм искрен, ще ви информирам кои са първите двама, на които са посветени очерци. Това са Тодор Живков и Николай Хайтов. Ще си позволя да изредя и останалите. Те са забележителният политик, държавник и дипломат Иван Башев, световните поети Вапцаров и Арагон, европейският енциклопедист Богомил Райнов, журналистът Кеворк Кеворкян (той и аз сме единствените живи от групата), класикът от Дивдядово Тончо Жечев, Иван Славков, Николай Петев, Александър Лилов, Людмила Живкова, рицарят на българското кино Бинка Желязкова и историкът Дойно Дойнов.
За всеки от тези исторически или от сферата на културата личности Писарев е отделил по две-три или по двайсетина страници в зависимост от близостта му с обекта на спомена или от важността на темата, която е избрал. Пиша "спомен", защото и книгата така е озаглавена - "Такива ги запомних". Освен с доброто чувство към тях и с търсенето на обществения принос на повечето от хората, за които пише, авторът е успял с нещо да ги направи по-близки до читателя. От книгата научаваме житейски факти и подробности от общуването му с героите му, които няма откъде другаде да се знаят или прочетат. Но те са изложени по един обикновен начин, като делничен разговор, но без капка клюкарско шушукане и коментар.
Такива са някои подробности в очерка за Иван Славков, заедно с когото са имали и общи недоброжелатели. Тук трябва да отворя една скоба, че в годините на своето началничество (бил е два пъти генерален директор на телевизията, по веднъж на киното, както и заместник-министър на културата) Павел ловко е успявал да лавира между някои недотам логични изисквания и претенции на престараващи се началници от времето на социализма и многото полезни за народа ни и за държавата повели. Неслучайно в тази книга ще намерим възторжени думи за Иван Башев, и колкото да се вглеждаме, няма да прочетем нищо за Милко Балев например.
В повечето от очерците има по нещо, което читателят не може да намери в други книги. И то разказано по благ начин, като сладък лаф-моабет между приятели. Така говори Павел и на живо. А и има какво да сподели - за германската си рода например малко е написал, а на мен ми е разказвал сякаш готови цели книги... Освен за неговия вуйчо, който е прекарал като нелегален и в други по-благородни роли сума ти време в разбунения Съветски съюз по време на войната. Интересен факт е и следният: викат години по-късно роднините на майка му (тя е германка), него, брат му и сестра му в Германия и им дават по една голяма сума марки, наследство от някакъв продаден имот. А те не са и подозирали за него. Патриот съм, но трябва да призная, че това в България може да се случи главно в разказите на Вазов, Йовков и Елин Пелин...
Сериозна книга, а току те кара да се разсмееш на някои редове. Например: една дама срещнала Иван Славков и го попитала не я ли помни, защото заедно са работили в телевизията. Иван отвърнал: "Работехте вие, аз бях директор". Друг път при среща с журналистката Бригита Йосифова тя му се зарадвала и казала: "Здравей, Иване, сто години не сме се виждали". А той й отговорил: "Че ти стана ли на толкова?" Макар тя, поне тогава, да е била сравнително млада.
Много са веселите моменти и в други страници от книгата. И като си помисля, подсетен от прочетеното, колко хитрости е бил принуден да измисля Павел като ръководител на един или друг сектор от културата ни, за да изпълни и някои решения, с които не е бил по-малко или повече съгласен... Не е бил съгласен, защото е бил убеден, че те не са в хармония с неговите твърди убеждения на лявомислещ и вярващ човек.