Защо не процъфтява бизнесът с власеници?

Всички знаем, че министър-председателите са женени за истината, но както някои други брачни двойки, те понякога живеят разделени.
Саки (псевдоним на Х. Х. Мънроу) (1870-1916 г.) - английски писател - сатирик


Пиша си аз анализите на социалната действителност у нас. Пиша ги тъй, както умея. Но се старая: фактите проверявам дали са достоверни, по конкретните теми за различните аспекти на ефективното държавно управление следя какво пишат колегите ми по паралели и меридиани. Че и строго научната литература не убягва от взора ми. Изобщо изцяло съблюдавам правилата на критическата теория. Първо набелязвам недостатъците и несъвършенствата в дадена област на социума. После анализирам причините за тяхната поява и съществуване. Накрая идва най-трудният етап в писането - да изложа пътищата за тяхното отстраняване. Сиреч как да направим заобикалящата ни действителност по-добра за преобладаващото мнозинство от моите сънародници, отколкото ни се е озъбила кръвожадно тя понастоящем.
Друг подход би бил безсмислен. Само да лозунгарстваме или песимистично-мизантропно да изографисваме като натюрморт българското общество - каква полза?! Или, изречен другояче,

този риторичен въпрос е: кел файда?

Но въпреки, че действам по правилата, напоследък усещам все по-силно как нещо ме гложди под лъжичката. По отношение на качеството на моите публикации. В смисъла, че не успявам, въпреки усилията ми, да ги докарам до швейцарското и че тяхното ниво е паднало до германското качество. Което обстоятелство всеки жител на алпийската държава и на сън да го бутнеш би издекламирал, че представлява най-голямата опасност за икономиката на Швейцария. И тогава ауфвидерзеен висок стандарт! Пък за мен - травматичен шок за самочувствието ми като автор.
Както обаче практично са забелязали американците, шансът засреща този, който го очаква, или с други думи - се е подготвил как да го използва.
И аз бях вече подготвен психологически, че е необходимо нещо да донастроя в маниера си на писане. Докато търсех къде точно би подхождало в библиотеката ми да застане новата придобивка - "Философията на вампирите", погледът ми попадна в отдели за речници, и по-конкретно - върху няколко речника на жаргонните думи в българския език.
Изведнъж като в небе, притъмняло от ниско спусналите се тежки облаци и разсечено от внезапно блеснала светкавица, в съзнанието ми изскочи

ключът на загадката

откъде идва обзелото ме неудовлетворение от немалко публикации в средствата за масова информация, над които стои моето име.
Дълго време бях си въобразявал, че на новия, следдесетоноемврийски (1989 г.) управленски (псевдо)елит, с клизма издържал до позицията на голямата лапачка, току-виж го свило под лъжичката и му дожаляло за туземното население в собствената му колония.
Повечето мои материали бяха написани в стила "Ето, аз ви обяснявам кое от вашите действия не е морално. После изпитайте съжаление, разкаяние, извършете покаяние и навлечени във власеници (груби конопени ризи до глезените, в които били обличани осъдените от Светата инквизиция и поведени към мястото на екзекуцията), смело се упътвайте към Великото изкупление на вашите грехове към ближните ви съграждани от суверена български. Понеже грешниците, сами достигнали до прозрението за своето падение пред ближните си братя и сестри, особено през периода на Средновековието, нахлузвали грубото платно на власениците, но всекидневно ги сваляли, когато се самобичували с груби камшици, за да измолят прошка. Но болката от кървавите бразди по гърбовете им отстъпвала пред чувството за духовно извисяване пред съда на съвестта им. За приближаването към деня, когато камшикът ще бъде прибран с обета никога повече да не потрябва. Възприемеше ли подхода "съжаление - разкаяние - покаяние - изкупление", настоящият (псевдо)елит в управленската сфера както на национално ниво, така и по места, би бил целокупен клиент на цял хипермаркет за власеници.
Е, точно тази социална фантасмагория, която немалко време пърхаше в главата ми, се оказа, че е грешният ми подход при написването на моите статии. Постепенно отворил терен в разсъдъка ми за оптимистично-сладникави видения, способни като наркотик да разградят здравия ми разум. Как лошите се превръщат в добри и после всички заедно се упътваме да градим светлото бъдеще - но и настояще! - на България.
Всъщност настоящето държавно управление у нас би могло най-точно да бъде описано не посредством социологическия лексикон, а чрез изразителния уличен жаргон.

Като тайфа ментарджии

които бачкат и ту таф-пром, ту джоб-снаб. По-ловките - даже и двете накуп.
Катарзисът беше болезнен. Уви, този документален филм за метаморфозата на Злото в Добро нямаше да бъде в състояние да събере достоверна фактология за своето заснемане. Нямаше да бъде възможно да бъде монтиран дори от отделни фрагменти на достоверни примери как поне отделни индивиди от управленския псевдоелит си посипват главите с пепел, надяват си на самообслужване власеници и се упътват към своята Голгота. Е, ясно е, че желаещи да манифестират под лозунга "Ела мечко, изяж ме!" няма.
Именно по този начин - като доброволна жертва за курбан, схващат индивидите от управленски (псевдо)елит в България установяването на демокрация в държавата.
Като изобщо не става въпрос за пропагандния трик, пробутван на пълнолетното българско население и наричан "представителна демокрация".
Всъщност поднасянето на суверена да ближе залъгалката, наречена "избори", наистина представлява една система, но функционирането на тази система за управление на държавата има за цел не удовлетворяването на интересите на българските граждани, а командироването на един процент от населението приживе в комунистическия рай. Където "всеки дава според способностите си, а получава според потребностите си".
Сегашната социална действителност в България доказа, че едно малцинство от породата на двукраките кърлежи непрестанно тараши из джобовете на останалите си сънародници. А всичките бръщолевения как демократичната благодат е сполетяла земята българска след 10 ноември 1989 г., е само един парекселанс алабализъм за персони, изключени поради слаб успех от училище за олигофрени.
Още холандският философ Бенедикт де Спиноза (Барух Спиноза) - (1632-1677 г.) е прозрял, че "Хората погрешно се смятат за свободни; те съставят мнението си от осъзнаването на собствените си действия и от невежеството относно причините, определящи тези действия". Точно затова и когато по средствата за масова информация започне (без да спира!) да се лее потопът от автодитирамби на партократично-олигархично-бюрократчния (псевдо)елит, то в съзнанието ми изплува не друго, а шопската поговорка: "Събрали се разни лайнари и решили те да ръководят. А колко са краднали, колко са се уреждали - кой ще плати?" Трагично изстраданият отговор от целокупното българско гражданство, минус единия процент облагодетелствани, е: "Аз и ти!".

Лайфаджиите по високите етажи на властта

у нас все още се хилят безгрижно, въпреки, че това, с което се занимават 25 часа на денонощието, е да пунтират, че притежават капацитет да действат по държавнически. Но дори пунтирането им не заслужава нищо повече освен оценки слаб (2).
Преди няколко години в Швейцария беше извършено социологическо проучване колко процента от населението е доволно от живота си. Цифрата беше 84. Осемдесет и четири! Е, този показател в България не би могъл да бъде постигнат, дори ако партийно-олигархично-бюрократичният (псевдо)елит реши да вкара в действие целия си финансов ресурс, за да си напазарува благоприятно гласоподаване.
Шествие с власеници няма да се състои! Настоящата серия от историческия филм за България няма да има хепиенд, ако оставим същите сценаристи да стъкмяват фабулата.
Томас Джеферсън - един от бащите на американската революция през 1776 г., е казал: "От време на време дървото на свободата трябва да се полива с кръвта на народа и на тирана!" Историята не успя да опровергае този извод.
В противен случай хунтата на далавераджиите не само ще ограбва, но и - което е по-страшното и по-опасното! - ще продължи да скопява националното достойнството на българския народ и да го превръща в котило от плужеци.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.