Водачът

Българската православна църква изгуби своя ангел пазител, своя стожер, своя водач, своя архипастир. Това е най-дългото патриаршеско светителство в цялата 12-вековна история на нашата Света православна и мъченическа църква. Българският народ изгуби своя духовен отец, българската държава изгуби своя стожер. Вярно е, че по конституция църквата и държавата са отделени. Но исторически и духовно те не могат да бъдат отделени. Как да отделим държавата от нейните устои и народа от неговата душа? Патриарх Максим винаги е носил в себе си любов към Бога и любов към народа. Защото ако не обичаш Бога, как ще обичаш човека? И ако не обичаш народа, как ще служиш на Бога?
Българският патриарх успя да преведе църквата през коварни времена и я опази. Опази единството й, опази нейното достойнство, съхрани нейната цялост. През всичкото това време амбициозни разколници, егоцентрични политици и послушни магистрати го наричаха какво ли не. Разколниците го нарекоха разколник, самозванците го нарекоха самозванец, а доносниците го нарекоха доносник. Но патриарх Максим беше и ще остане не патриарх беглец, а патриарх стоик. Той никога не е бил патриарх за себе си, остана патиарх за църквата и нейна съвест.
Имаше време, когато обществото в отношението си към него премина всякакви граници на благоприличие. За българските медии патриарх Максим не съществуваше. Паисий Светогорски казва, че монахът е цар в скалите в морето, не е уличен фенер. Искаха да го видят като уличен фенер, който може да бъде строшен с два камъка. Но този човек с такава благост, с такава доброта, без една грозна дума, без никаква суета и горделивост устоя на всичко. Оттук нататък отговорността на архиереите е огромна. И както обикновено става, сега тепърва ще бъде оценен патриарх Максим.