Уши без обици

"Една лъжа ражда друга."
Публий Теренций (ок. 185-159 г. пр.н.е.) - римски драматик-комедиограф

Още в самото начало на своя класически труд "Демокрацията в Америка" Алексис дьо Токвил** заявява намерението си да пише не с оглед на близкия следващ ден, а на бъдещето. Както се оказа, неговите разсъждения за демокрацията, изложени в произведението му и родени след неговото посещение в САЩ през 1830 г., могат да ни научат много - за добро или за лошо, или и за двете - и сега, през двадесет и първи век.
Хората в демократичната държава - според Токвил - са в положение "да действат". Всеки би могъл да спечели нещо от своите действия. Това създава у хората в демократичната държава силна мотивация да търсят истини с готови практически приложения. Поради това те започват даже да ценят семплите приближения към истината - неясно с каква отдалеченост - повече от самата истина.
Повече от сто и осемдесет години по-късно от времето, когато Алексис дьо Токвил е установил стереотипа за взимане на решения ад хок, тоест в движение, той е напълно валиден не само като преобладаващо поведение на средния американец, но и в управленската сфера в Съединените щати.
Именно този начин на

търсене на моментната изгода

без дългосрочен поглед върху последиците от взетото решение, е ръководил Белия дом в процеса на "изпързаляне" на Михаил Горбачов и останалите членове на съветското ръководство по отношение на разширяване на НАТО.
Каква е фактологията? Още в началото е целесъобразно да подчертая, че по-долу изложената история не е почерпена от руски или какъвто и да е "прокремълски" източник, а е от реномираното списание "Форин афеърс", том 93, №5, септември-октомври 2014 г., с. 91 - с. 97, като автор на статията под красноречивото заглавие "Неизпълнено обещание?" е Мери Илайз Сарот, професор по история в университета на Южна Калифорния и гост-професор на Харвардския университет.
Според авторката, която разглежда хронологично събитията и почива в твърденията си върху документи, които наскоро са били разсекретени, през ноември 1989 г. един от членовете на Политбюро на управляващата тогава в Източна Германия ГЕСП (Германска единна социалистическа партия) прави доста неточна публична интерпретация на взетото от ръководството на партията решение за ограничени промени в правилата за пътуване на граждани на Германската демократична република (ГДР) във Федерална република Германия. Резултатът е, че тълпи източногерманци щурмуват границата между Източен и Западен Берлин, като извършват историческото събаряне на Берлинската стена - необратимо събитие в края на Студената война.
През следващите месеци Съединените щати, Съветският съюз и Западна Германия участват в съдбоносни преговори за оттеглянето на съветските войски и обединението на Германия. Въпреки че в края на краищата тези разговори завършват с обединението на Германия на 3 октомври 1990 г., те също така дават и начало на по-късен ожесточен спор между Русия и Запада. Какво всъщност е било постигнато като договореност за бъдещето на НАТО? Наистина ли Съединените щати формално са обещали на Съветския съюз, че пактът няма да се разширява на изток като част от сделката, както твърди руската страна? Или нищо подобно не е имало, според американската позиция?
Дори сега, повече от две десетилетия по-късно,

диспутът изобщо не е приключил

Но след като голям брой доскоро квалифицирани като "секретни" документи относно събитията през 1989 и 1990 г. добиха публичност, историците могат да хвърлят нова светлина върху противоречивите позиции на двете страни. Сведенията доказват, че въпреки възприетото от официален Вашингтон твърдение, въпросът за бъдещето на НАТО не само по отношение на ГДР (Източна Германия), но също и спрямо Източна Европа, е възникнал скоро след падането на Берлинската стена, още през февруари 1990 г. Американските официални лица, работещи съвместно с ръководителите на Западна Германия, внушават на съветската страна по време на преговорите през същия месец, че НАТО може да не се разширява, дори да не обхване източната част на подлежащата на скорошно обединение Германия.
Съгласно документите от архива на Министерството на външните работи на ФРГ, например тогавашният германски външен министър Ханс-Дитрих Геншер е информирал външния министър на Великобритания Дъглас Хърд, че Михаил Горбачов ще иска да изключи възможността за бъдещо разширяване на НАТО не само върху територията на Източна Германия, но също и относно Източна Европа. Геншер предлага съюзът да излезе с публично изявление, че "НАТО няма намерение да разширява своята територия на изток". "Подобно изявление трябва да се отнася не само до Източна Германия, по-скоро да бъде от общ характер" - продължава той. Геншер настоява НАТО да дискутира въпроса незабавно и Хърд се съгласява.
Три дена по-късно в Москва държавният секретар на Съединените щати Джеймс Бейкър разговаря за НАТО директно с Михаил Горбачов. По време на тяхната среща Бейкър прави ръкописни бележки по своите изказвания, като слага звездички след ключовите думи: "Краен резултат: Обединена Гер. закотвена в променена (политика). НАТО - у чиято юрисд. няма да се придвижи у на изток". Бележките на Джеймс Бейкър са единственото място, където такъв ангажимент е бил записан на 9 февруари 1990 г. И това поражда интересен - според авторката на статията в сп. "Форин афеърс" проф. Мери Сарот - въпрос. "Ако крайният резултат на Дж. Бейкър е, че юрисдикцията на НАТО няма да се придвижи на изток, означава ли това, че тя няма да се разпростре върху територията на Източна Германия след обединението?"
Понеже на следващия ден - 10 февруари - предстои среща между тогавашния германски канцлер Хелмут Кол и Михаил Горбачов, Джеймс Бейкър, преди да отпътува от Москва, оставя на германския посланик там секретно писмо, което също е запазено в архивите на ФРГ. В него той информира, че е направил пред съветския ръководител решаващо изказване във вид на въпрос: "Бихте ли предпочели да видите обединена Германия извън НАТО, независима и без никакви американски войски" - като предлага опцията на "развързана Германия", която за М. Горбачов, имайки предвид нейната агресивна роля във Втората световна война, би била неприемлива - "или предпочитате обединена Германия да бъде свързана с НАТО, с уверение, че юрисдикцията на НАТО няма да се премести и един инч на изток от сегашното си положение?"
Втората част на фразата на държавния секретар на САЩ представлява

по-привлекателното предложение

понеже предполага, че НАТО няма да се разшири даже върху територията на Източна Германия, тъй като "сегашната позиция" на съюза през февруари 1990 г. остава точно там, където е била в сила през цялото време на Студената война: източната й граница на линията, която разделя Източна и Западна Германия. С други думи, обединена Германия ще бъде де факто част във и част вън от НАТО. Според Дж. Бейкър, М. Горбачов отговаря: "Със сигурност всяко разширение на зоната на НАТО би било неприемливо". Съгласно тълкуването на Дж. Бейкър реакцията на М. Горбачов показва, че "НАТО в сегашните си граници може да бъде приемливо".
Но след като получават по своя канал доклад за случилото се в Москва, членовете на екипа на Съвета за национална сигурност във Вашингтон застават на позицията, че подобно решение не би работило на практика. Как така юрисдикцията на НАТО ще се прилага само към едната част (западната) на Германия? Такъв подход според тях не е нито желателен, нито - което е по-важно! - нужен. Като резултат Съветът за национална сигурност подготвя от името на президента Джордж Буш-старши писмо до Хелмут Кол. То стига до адресата си точно преди германският канцлер да предприеме своето пътуване до Москва.
Вместо да съдържа в себе си постановката, че НАТО няма да се придвижи на изток, както Дж. Бейкър е направил, писмото предлага "специален военен статут за това, което понастоящем е територия на Източна Германия". Въпреки че писмото не дефинира изрично какъв специален статут ще се възприема, предложението е ясно: цяла Германия ще бъде в съюза, но за да се направи по-лесно Москва да го възприеме, някакви регулации ще бъдат прилагани спрямо източния регион (ограничения в режима на някои видове войски на НАТО, както по-късно излиза наяве).
Ето как Хелмут Кол

изпада в твърде деликатно положение

преди срещата си с Михаил Горбачов на 10 февруари 1990 г. Той вече е получил две писма, като всяко едно от тях съдържа различно становище по същия въпрос - за териториалното бъдеще на НАТО. Но според документи от офиса на тогавашния германски канцлер той избира да изложи позицията на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър, тъй като неговото по-меко становище е по-вероятно да доведе до резултата, към който всячески се стреми Хелмут Кол - обединението на Германия. Той уверява М. Горбачов, че "естествено НАТО не би могла да разшири своята територия чрез сегашната територия на Източна Германия". В паралелни разговори германският външен министър Ханс-Дитрих Геншер, който е пристигнал също в Москва, предава същото послание на своя съветски колега Едуард Шеварднадзе, като казва: "За нас е твърда позиция: НАТО няма да се разшири на изток".
Уви, както при срещата между Джеймс Бейкър с Михаил Горбачов, никакво писмено споразумение и този път не е подписано. Въпреки това, след като е получил тези повторни уверения, М. Горбачов дава "зелена светлина" за обединението на Германия.
Почти автоматично обаче позицията на Хелмут Кол е обявена за ерес от ключовите фигури във Вашингтон. При завръщането си от Москва Джеймс Бейкър също е принуден да заеме позицията на Съвета за национална сигурност. Оттук нататък никой от американска страна не споменава за формално приетия ангажимент НАТО да не се разширява на изток. Президентът на САЩ Джордж Буш споделя с германския канцлер Хелмут Кол своето отношение към компромисите с Москва: "По дяволите! Ние надделяхме, те не успяха! Не можем да позволим на Съветите да измътят победа от пораженческо говорене".
По-нататък историята не представлява нещо различно от елементарна технологична реализация на простия трик "кьорав карти не играе", тоест как да бъде измамена съветската страна, като Германия бъде обединена, а НАТО не поеме никакви ангажименти по отношение на бъдещето на съюза, свързано с промяна на неговата териториална юрисдикция.
Напълно в стила на бързите, приложни, но повърхностни и едностранно изгодни решения за постигане на успех - без дълбочина и несъотнесени към бъдещето - подход, за който пише Алексис дьо Токвил. Но както подчертава самия Джеймс Бейкър по-късно в своите мемоари за битността му като държавен секретар на Съединените щати: "Почти всяко постижение съдържа в своя успех семената на бъдещ проблем."
Ето я обицата на поуката, която липсва от ушите на сегашните български управници. Особено що се отнася до "успешното" унифициране на външната политика на България с Големия американски брат.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България
** Френски публицист, политически деец, историк (1805-1859 г.)