Царството на омразата

1.
2 октомври 1996 г. Сряда, 9 часа и 13 минути. Ул. "Латинка" щ15.
С четири изстрела в гръб убиха Андрей Луканов. Убиха го нагло, демонстративно, за назидание и сплашване.
Това не можеше да не се случи.
2.
19 януари 2013 г. Събота, 12 часа и 15 минути. НДК.
Пред очите на 1500 делегати и гости на конференцията на ДПС, пред погледите на телевизионните обективи, един млад, атлетичен мъж прекоси залата, необезпокояван от никого, и насочи пистолет в слепоочието на Ахмед Доган.
Това не можеше да не се случи.
3.
7 години след 1989 г. твърде много хора си заработваха имидж и рейтинг, позиции и самочувствие с помощта на един плосък и безотказен политико-езически ритуал. Той съдържаше едно задължително изискване: убий Луканов. Убий го морално и политически. Разнищи го. Разтерзай го. Разчовечи го. И медийни помияри се сдобиваха със слава; обществено известни мерзавци - с алиби за собствените си мерзости, а разни политически пигмеи - с благоволение, пост и власт - и в своята партия (без значение коя), и в държавата.
7 години демонизираха Андрей Луканов. Съзнателно. Обмислено. Умишлено. Настъпателно. Мразеха го неистово. Мразеха го истерично. Мразеха го с опиянение. Защото се страхуваха от неговата величина, от неговия авторитет, от неговия интелект, от неговия аристократизъм, от неговия мащаб. Приписваха му своите престъпления, превърнаха го в чудовище, в главен виновник, в обществен враг щ1.
"Агент на КГБ", "безродник", "престъпник", "мафиот", "кръстник", "тоталитарен велможа", "глава на червения октопод", "циник", "злодей", "безсрамник", "грабител", "болшевик", крещяха сините.

Снимка БГНЕС

"Агент на ЦРУ", "съглашател", "предател", "задкулисен политик", "интригант", "корумпиран", "въжеиграч", "баща на мафията и бухалките", "провален политик", "жидомасон", "по-страшен от Хитлер", "враг", "социалдемократ", градираха червените.
Тази словесна гной беше "благовидната" глазура, която "помогна" на обществото да преглътне куршумите. И да припознае кръвта като политически инструмент и фактор. И да приеме убийството с благодарност. И като избавление от "Обществен враг щ1".
4.
23 години след 1989 г. твърде много хора си заработват имидж и рейтинг, позиции и самочувствие с помощта на един примитивен и безотказен политико-езически ритуал. Той съдържа едно задължително изискване: убий Доган. Убий го морално и политически. А най-добре - физически.
И медийни помияри се сдобиха със слава; обществено известни мерзавци - с алиби за собствените си мерзости, а разни политически пигмеи - с власт. И грейнаха с ореола на национални спасители, на закрилници народни и единствените пазители на България от мрачните попълзновения на коварни инородци, иноверци и българомразци. И се самообявиха за Левски, Ботев и Раковски едновременно.    
23 години демонизират Ахмед Доган. Съзнателно. Обмислено. Умишлено. Настъпателно. Мразят го неистово. Мразят го истерично. Мразят го с опиянение. Защото се страхуват от неговата величина, от неговия авторитет, от неговия интелект, от неговия мащаб. Защото им произвежда нерви и комплекси. И го превърнаха в чудовище, в главен виновник, в обществен враг щ1.
"Проклятие за България", "политически брокер", "безскрупулен въжеиграч", "политически търгаш", "безпринципен комбинатор", "хищник", "циник", "злодей", "крадец", "мошеник", "мафиот", "олигарх", "провален политик", "селски хитрец", "измислен дисидент", "пишман философ", "рекетьор", "терорист", "повелител на обръчите", "продажник", "турски агент", "маша на Анкара", "поробител", "читак", "ага", "фес", "бей", "османлия", "мръсен мангал", "гаден турчин". Тази е градацията.
Тази словесна гной трови обществото вече 23 години. 23 години всякакви кръчмарски патриоти съзнателно и умишлено демонизират и сатанизират и Доган, и ДПС, и всички български турци. Те са "турчуля", "резаци" и "чалми", които "трябва да си ходят в Турция", а най-добре - "да мрат".
Това не е просто език на омразата. Това е политика на омразата. Политика, направена от омраза, ненавист, нетърпимост. И главно - от политическа импотентност, интелектуална недостатъчност и антинационална безотговорност.
5.
На 2 октомври 1996 г. убиха Андрей.
Убиха човека-знак на промяната. Убиха институцията Луканов. Убиха цяла една политическа философия - философията на разума, диалога и съгласието. Защото съгласието е губивреме, а насилието - експедитивно. Съгласието изисква обществена отговорност, насилието гарантира безотговорност. Съгласието е разум, а за разума оправдания няма. Насилието е всеоправдаемо. Съгласието има съмишленици, насилието има съучастници. Колкото повече съучастници, толкова повече безнаказаност. Съгласието има съдейственици, насилието има наемници. И поръчители. Съгласието е компромис, насилието - сделка. Сделката винаги е политическа. Тя е съгласие, договор за насилие. Включително - за политическо убийство. 
Убийството на Луканов е много повече и много по-трагично от политическо. То беше обществено разрешено. Обществото, отровено от лъжа и омраза, поиска, допусна, разреши и приветства това убийство. Обществото очакваше този разстрел, участваше в него и беше дълбоко удовлетворено след него.
И тук е същинският, дълбинният смисъл на фразата "България вече не е същата".
От 2 октомври 1996 г. убийството на политическия опонент е обществено разрешено и легитимирано. Това е резултатът, когато тровиш, облъчваш, храниш, манипулираш, управляваш, контролираш и подчиняваш общественото съзнание с омраза и ненавист към "другия", "чуждия", "различния". Независимо дали "другият" има други политически убеждения, дали "чуждият" принадлежи към друг етнос, дали "различният" изповядва друга религия. Това няма значение. Той е "друг", "чужд" и "различен", ерго - виновен и враг. А виновният трябва да бъде наказан. А врагът трябва да бъде унищожен. По всякакъв начин. Това е веруюто на политиката на страха и омразата.
6.
На 19 януари 2013 г. станахме свидетели на опит за публична екзекуция на Ахмед Доган. На предварително обмислено, подготвено и планирано политическо убийство. На тежко престъпление срещу лидера на ДПС, срещу партията ДПС, срещу българските граждани и срещу българската държава, срещу нейния авторитет и достойнство, срещу етническия мир. И нищо по-малко.
Защото Октай Енимехмедов опря дулото на пистолета не просто в слепоочието на институцията Ахмед Доган, а в слепоочието на държавата. В цяла една политическа философия - философия на диалога, разума и съгласието. И това е апогеят на страха и омразата. Които родиха и отгледаха "героя-спасител", подариха му безгранична и безконтролна власт и зачакаха справедливост и утешение от един мутроиден диктатор. Чакаха да накаже лошите, а унизи почтените; чакаха да нахрани бедните, а нагуши богатите; чакаха да изтрие сълзите на угнетените, а угнети всичкия народ; чакаха да въздаде справедливост и да установи вечна правда, а той отвърна с презрение, унижение, насилие, репресии, мъст и реванш.
Страхът и омразата това раждат. Диктатура. И това искат. Някой да е виновен. Не те. Някой "друг", "чужд" и "различен". Че е най-лесно.     
И както обществото поиска, допусна, разреши и приветства убийството на Андрей, така пожела, допусна, разреши и приветства опита за убийство на Ахмед. И стана съучастник на тези престъпления.
Защо?
Защото Доган превърна ДПС във фактор незаобиколим? Защото ДПС е единствената партия, която всяка година изпраща 70-80 момичета и момчета да учат в най-големите западноевропейски университети и за 23 години подготви своя елитен корпус - над 1600 младежи, които се връщат в България магистри и доктори, с по два чужди езика?
Или защото България не стана Косово? А беше планирано. От скъпите ни бъдещи (тогава) съюзници. България изглеждаше най-удобният терен за етнически конфликт на Балканите. Нашите скъпи бъдещи съюзници преглътнаха своя български провал и разпарчетосаха Югославия. 
Или защото Доган не допусна ДПС да стане "пета колона" на Турция? А днес посредникът между Касим Дал и премиера Ердоган в тази убийствена "мисия" е все същият "герой-спасител".
Но форумите не знаят това. Не искат и да знаят. 
Пистолетът засече, опитът не успя и това предизвика мъчително разочарование сред анонимните форумни храбреци: "Язък!", "Златен миг беше изтърван!", "Хайде, следващият път! А дано!", "Турците в Турция!", "Малко ви е, вашта мама читашка!"...
България е все същата. От 2 октомври 1996 г.
7.
След разстрела на Андрей Луканов обществото изпадна в шок. За цели три дни. Един нощен вестник просна на първа страница снимката на простреляния премиер. Като рапорт за добре свършена работа. Като предупреждение и заплаха. Сто дни след разстрела, на 10 януари 1997 г., под хоругвите на разколниците сините щурмоваци най-демократично громяха и палеха парламента и крещяха човеколюбиво: "Всички при Луканов!", "Дайте ни червените!" и "Един по един - до един!"
Политическото убийство на Луканов беше удобно "разжалвано" до мафиотско, после осъдиха извършителите, после ги оправдаха. А хората, които замислиха, организираха, финансираха и поръчаха екзекуцията, останаха недокоснати и недосегаеми. Може би всеки ден ги срещаме по пътя си. А може би периодично ни назидават от телевизора като морални стожери на обществото.
8.
След покушението срещу Ахмед Доган обществото изпадна в шок. За цели три минути. След което форумите изригнаха. В див кикот.
"Цирк!", "Водевил!", "Фарс!", "Читалищна самодейност!", "Евтино театро!", "Турска сапунка!", "Нелепа бутафория!", "Пишман хепънинг!", "Симулация!", "Имитация!", "Инсценировка!", "Сатиричният театър пое отговорността за спектакъла!", "Пишман бабаит с кьорфишек пищов бастиса гьонсурат политик. Бая кютек, бол сеир, хептен уйдурма"... 
Над този див кикот като камертон извиха фалцетчета комплексирани пишман политици и чалга патриотари, все гьонсуратлии и кьорфишеклии. Които си играят с огъня, гаче ли е фойерверк, а после се чудят що са им мокри гащите. И в своята злобица, и заради своя си приматски кеф, тласкат държавата към пропаст, от която излизане няма.
Каква инсценировка, за Бога! Да огледаш залата преди два месеца, да се снабдиш с бадж, да напишеш предсмъртно писмо, да купиш пистолет (баш бабаитите Цветанов и Борисов да се гръмнат в слепоочието с тоя пистолет, дето уж не убивал) - това ли е инсценировка?!
Политиканстващите амеби, медийните кречетала и форумните анонимчици минимизираха покушението срещу Ахмед Доган до инсценировка и заключиха, че никаква опасност не грози етническия мир, понеже нападателят е турчин и следователно тая работа си е тяхна, на турците, пък те да си се трепят, щом им харесва.
МВР, следствието и прокуратурата подмениха опита за публична екзекуция със закана за убийство и хулиганство. Справка: при опит "деецът се наказва с наказанието, предвидено за извършено престъпление" (НК, чл.18, ал.2), сиреч - затвор от 10 до 20 години (НК, чл.115), а ако обектът на покушението е "представител на обществеността", наказанието е затвор от 15 до 20 години или доживот - със или без право на замяна (НК, чл.116, ал.1, т.1), докато заканата за убийство се наказва с лишаване от свобода до 6 години (НК, чл.144), а хулиганството - със затвор до 5 години (НК, чл.325).
Криминалните психолози потекоха от всички чешми с трогателните внушения как нападателят искал само да сплаши и унизи Доган, а после да сподели (с пистолет в ръка и два ножа на кръста) на така сплашения и унизен Доган своите идеали и възгледи (неизвестно какви), обаче цялата работа била не заради идеали и възгледи, а заради едни 5 минути слава, щото нереализираният убиец бил преживял някаква своя си драма и се бил чувствал нечут, неразбран и неоценен.
Най-сетне самият юнак сложи точка и заяви хладнокръвно, че съжалява само за едно - че пистолетът засякъл.
И форумите блъвнаха втори път. В див възторг и червива солидарност.
"Орден за момчето!", "Евалла, момче! Машалла, аферим, ашколсун!", "Герой, истински герой!", "Това е новият Левски!"...
Това, с "новия Левски", ме остави без дъх. По-отвратителна гавра не мога да си представя.
Похитителят е герой, Доган - симулант, а вдъхновителите и поръчителите ни поучават от телевизора като морални стожери.
9.   
"Тези, които посегнаха върху Андрей, са виновни пред съдбата на страната. Не може този, който е сложил на карта живота му, да не си представя какво е Андрей като политик, като държавник. Това е прецедент в най-новата ни история. Това е предупреждение към гражданското общество, към сигурността на институциите, на нашата ценностна система, на нашето бъдеще. Страшно е, че отминахме това като обир в чейнджбюро. С лека ръка политическият елит отмина това убийство, прие го едва ли не като естествено".
Това каза Ахмед след убийството на Андрей. Сякаш четеше книгата на времето.
"Би ми се искало това, което се случи с мен, да не се случва с никой мой съгражданин, независимо от неговите вярвания и пристрастия".
Това написа Андрей през 1992 г. в килията на "Развигор". Сякаш четеше книгата на времето. Какво щеше да каже сега - не знам.
Но знам, че в България тачат Татовците и убиват реформаторите. Че почитат простака и разстрелват интелекта. Че разумът е предателство, диалогът - съглашателство, съгласието - мрачен сговор, демокрацията - престъпление, престъплението - геройство, диктатурата - благо. Че след 23 години политическа лоботомия обществото е лишено от здрав разум и логическа мисъл. Че едно общество, хранено с омраза и ненавист, иска, разрешава, приветства, узаконява, съучаства и героизира всяко насилие. Включително - политическото убийство.
Следва въпросът - "Кой е следващият?"...
Отговорът го знам отсега:
ТОВА НЕ МОЖЕШЕ ДА НЕ СЕ СЛУЧИ.