Светецът и Дяконът

1.
"Ония, които не изповядват, че Христос е Бог,/ те предадоха на страшното бесило,/ мъчениче Игнатий, чрез което/ ти от земята достигна небесата".  
"Боязън на нечестивците си бил, Игнатие,/ а умрял на бесилото си станал,/ и нов мъченик за Христа, комуто се моли за всички".
"Слава за подвижниците, украшение за мъчениците/ си се показал, Игнатие, божествена похвала за вярващите,/ бодърствуващ застъпник за нас".

2.
Тези песнопения и църковни служби не са посветени на Васил Левски. А на новомъченика св. Игнатий Старозагорски. Неговото име приема Левски при своето монашеско пострижение на 24 ноември 1858 г. в Сопотския манастир "Св. Спас". Левски избира името на св. Игнатий и заедно с него - всичко, което му предстои.
Сякаш е предначертано.

3.
Кой е св. Игнатий?
Краткият отговор гласи: Светец, син на светец.
"Пак ни приканва към нов събор новият в Христа преподобномъченик Игнатий и ние като горещи негови почитатели навлизаме в разказа за преславните му постижения и пресветли подвизи".
Така започва житието на св. Игнатий, написано от образования и мълчалив атонски монах Онуфрий Иверски, съвременник на светеца. Преводите от гръцки на житието и службите дължим на проф. Константинос Нихоритис, автор на забележителното изследване "Света гора Атон и българското новомъченичество". На това житие ще се осланя и този разказ.
Най-вероятно св. Игнатий (светско име Иван) е роден през 1793 г. в Стара Загора. Майка му е Мария, баща му - св. Георги Старозагорски, обезглавен от турците през 1808 г. Има и две сестрички.
По някое време семейството отишло в Пловдив и благочестивите родители "дали сина си да се учи на свещените писания" (единствената възможност е в Епархийското училище). Там Иван "в кратко време изучил първоначалното образование на славянски език, изучил отлично и граматиката", но едва 9-годишен, понеже "от детинство обичал безмълвието на монашеския живот, оставил родителите си и отишъл в Рилската планина". В Рилския манастир срещнал своя връстник, също послушник - Никола от Банско - бъдещия патриарх на българските учители и книжовници Неофит Рилски. (Тази среща не е спомената в житието.)
Шест години Иван "се подчинявал на някой си яростен старец", "служел едновременно в манастирския храм и чел цялото денонощно богослужебно последование, а с велико незлобие търпял жестокостта на стареца, който един ден, овладян изцяло от демона на гнева, стрелял по него". Уплашен, Иван избягал от манастира и "отишъл пак в родния си край" (Стара Загора), където се завърнало и семейството.
Но изпитанията едва сега започвали. Пламнало сръбското въстание на Кара Георги Петрович. По това време еничарският корпус бил най-многоброен - над 140 000 души, но упадъкът разяждал елитната някога армия. Житието не се вдълбочава в тези исторически анализи, защото следва друг, по-важен разказ:
Турците насила събирали войници измежду българите, а бащата на Иван "искали да поставят хилядник като едър и смел мъж". Но: "Той им отговорил: "Не мога аз да отида против моите единоверни християни!" Тогава го проболи в дясното ребро като Владиката и Бога, после му отрязали главата дивите ненавистни агаряни... после, за да се донаситят на своя гняв и бесновние, заграбили жена му и двете му дъщери и с много заплахи ги потурчили".
Така пред очите на 15-годишния Иван погубили баща му, насилили майка му и сестрите му и ги потурчили. Скрил се той "в дома на една почитана старица", а после заминал за Букурещ. Там се сприятелил с Елефтерий от Пелопонес - бъдещия св. Евтимий. В големия град "видял опасност да падне в беззакония и прелюбодеяния" и тръгнал към Света гора. В Шумен намерил своя скъп приятел в "голямо злополучие" - вече не бил Елефтерий, а Рашид (този детайл откриваме в житието на св. Евтимий). Иван изтръпнал да не би и с него да стане "такова злополучие" и решил да замине по-скоро.
Но бедата отново го чакала на прага: "И ето, довтасали някакви турски войници, разграбили вещите му, съблекли го и го принуждавали да се отрече от своята вяра и да стане турчин. Той се уплашил и им дал обещание, че ще стане". Те повярвали на неговите думи "и се погрижили само за грабежа си". А Иван, като "намерил удобно време, веднага избягал".
Ден и нощ вървял, минал през Стара Загора, но не се обадил на никого, и най-сетне стигнал до Света гора. Шест години живял в пълен аскетизъм, усамотение и безмълвие, съкрушен от това, че макар и само 15-годишен, макар и само на думи, за да си спаси живота, обещал да приеме исляма.
Обиколил различни обители, докато попадне в скита "Св. Ана". За Петдесятница (17 май 1814 г.) дошъл един монах от Иверския скит "Св. Йоан Предтеча" и разказал за мъченичеството на св. Евтимий, посечен навръх Цветница, 22 март 1814 г. Това бил Елефтерий, който изкупил своя грях с мъченическа смърт. Иван "много се зарадвал, славословел Бога и казвал, че не е справедливо само един да се радва в небесата, а че трябва да вземе и него в съдружието с мъченически подвиг". И защото единственото му желание било да умие греха на отричането си от Христа с мъченическа смърт, отишъл в манастира Иверон, в скита "Св. Йоан Предтеча"...

4.
Тук за малко ще прекъсна житийното повествование.
"Мъченик" означава "свидетел", "свидетел за Христовата вяра", този, който е гонен, пострадал и погинал заради Христа. "Новомъченици" са тези, които са пострадали за православната вяра след края на иконоборството и главно - през турското робство. Това са всички, погубени след 1453 г. (падането на Константинопол) - така те се различават от древните мъченици за вярата.
Новомъченичеството е особена идеологическа съпротива на православно-християнската общност срещу завоевателя ислям, казва проф. Нихоритис. Съпротива духовна, независимо от националната принадлежност.
На книга в Османската империя цари религиозна свобода; няма закон, който да изисква "неверниците" да се отрекат от своята вяра; Коранът прокламира почит и неприкосновеност за "библейските народи" (християни и юдеи), на тяхната вяра, храмове, живот, чест и достойнство. Велико лицемерие!
Османските владетели (и всякакви разнокалибрени местни управници) са обладани от фанатичната амбиция да претопят всички в една османска нация и мюезинът да заглуши песента на камбаните. Чрез ислямизацията, пише проф. Нихоритис, православните "били отдалечавани не само от християнската им вяра, но и от неразривно свързаното с нея етническо съзнание". Насилствената ислямизация на християните е похищение, грабеж - на вяра, име, бит, облекло, нрави, обичаи, добродетели, самоличност, духовна хармония, биография, история; на минало, настояще и бъдеще. И този грабеж продължава до самия край на робството. Спомнете си Баташките новомъченици - те щяха да си спасят живота, ако да бяха избрали чалмата, наместо дръвника.  
Мнозина новомъченици са насилствено ислямизирани православни християни, които се стремят към мъченическа смърт като изкупление за своето отричане от Христа. Те отиват в Света гора, в Иверския скит "Св. Йоан Предтеча" - средището, където опитни духовни наставници (като Никифор, Акакий и Григорий) ги подготвят за техния подвиг. Там живеят в пълен аскетизъм, приемат велика монашеска схима, после, съпроводени неизменно от йеромонах Григорий, застават пред съда на поробителя, стъпкват турските дрехи (само това е достатъчно, за да бъдат съсечени на секундата), отхвърлят исляма, и пред него, пред поробителя, изповядват своята християнска вяра. Каква величествена, страховита, саможертвена изповед! Следват неописуеми инквизиции и тъй желаното изкупление чрез доброволна мъченическа гибел. И отново Григорий е този, който се връща в Атон с техните свети мощи.

5.
И така, Иван отишъл в скита "Св. Йоан Предтеча" при "всепреподобния духовник Никифор", наставник на св. Евтимий и повечето Атонски новомъченици. "Там вече той спуснал платната на своя жизнен кораб да не се върти и обикаля, хвърлил като котва своите помисли в пристанището на безмълвието и растял в добродетелта... Четял всякога св. Евангелие на славянски и често през деня четял акатиста на Св. Богородица, която непрестанно умолявал със сълзи да го сподоби с мъченическа кончина".
Най-сетне неговият духовен старец, "като видял неговото силно желание да умре за името Христово", подстригал го за монах с името Игнатий, "и му дал позволение да отиде в Цариград според желанието си". Сбогувал се Игнатий с всички братя в скита, целунал чудотворния образ на Св. Богородица Портаитиса, йеромонах Григорий намерил кораб, и тръгнали на 12 септември 1814 г., и след 17 дни "големи бури, вълнение и беди" пристигнали в Цариград на 29 септември. Игнатий "хукнал като жаден елен" към Високата порта, но се върнал в "голяма скръб", защото Диванът нямало да заседава "до идния вторник". Непрестанно се молел на Света Богородица, докато една нощ "внезапно светъл венец излязъл от честната икона на Богоматер и обкръжила Игнатия, и това станало три пъти".
Озарен, Игнатий посрещнал утрото на 4 октомври 1814 г. Причастил се, облякъл турски дрехи в червено и зелено (част от ритуала), и "пълен с радост и устрем" застанал пред главния кадия, и "рекъл с голямо дръзновение": "Когато бях невръстно момче, бях насила принуден от вас, турците, да дам празното обещание, че ще се отрека от моята вяра. И ето сега дойдох тук да си взема думата назад и да ви изповядам моя Христос, истинския Бог и Създател!" И стъпкал чалмата.
Кадията с гняв запитал: "Кой те доведе тук?", а мъченикът отговорил: "Самичък си дойдох със силата на Христа". Кадията първо го заплашил - "ще понесеш страшни страдания и накрая самата смърт", а после опитал да го съблазни: "Ще ти дадем много дарове, за да живееш в доволство през всичкия си живот и ще те възведем в достойнства, за да се радваш винаги с нас". Мъченикът отвърнал: "Твоите дарове и достойнства като привременни ги подарявам на тебе, временния". И казал на кадията да не го плаши със смъртта, защото "Аз затова съм дошъл. Дали ще ме посечеш, дали ще ме обесиш, ще ми направиш голямо благодеяние и всичко това приемам с радост заради любовта си към Христа!"
И го хвърлили на страшни мъчения. И на 8 октомври, в шестия час, св. Игнатий увиснал на бесилото. "И така той излетял от висотата на бесилото в небесата като белоцветна гълъбица, и застанал пред любимия и въжделен Христос, и бил увенчан от Него с троен венец и диадема... А спътникът му Григорий, като узнал за преславната кончина на мъченика, без малко да загуби ума си от радост", поклонил му се отдалече, и подир третия ден "успял да откупи от палачите за много пари" свещените мощи на Игнатия, на 14 октомври отплавал, минал през остров Проти, за да вземе мощите и на Евтимия, и на 20 октомври пристигнал в Света гора със своя безценен товар, и "двамата преподобномъченици били положени в храма, който бил изграден в тяхна чест".

6.
"Цял изпълнен от божий дух, Игнатие,/ ти смело си извикал на заплашващите те османци:/ Мъченията, които ми подготвяте -/ меч, бесило, смърт - смятам ги за нищо/ заради любовта към моя Христос".
"От силата и издръжливостта на душата ти, Игнатие,/ се смаяха нечестивците/ и в изумлението си извикаха така:/ О, какво мъжество!/
Такова не сме видели у никого!".

7.
В Света гора Атон, в Иверския скит "Св. Йоан Предтеча", се пази една икона, зографисана от атонския монах Доситей от Печ в 1818 г., с надписи на гръцки и на черковнославянски. Виждаме трима млади аскети. Двамата са в червени одежди, защото са посечени. Св. Евтимий - на 22 март 1814 г., Цветница (затова държи върбова клонка в дясната ръка), и св. Акакий - на 1 май 1816 г., три седмици подир Възкресение (затова държи палмова клонка в лявата ръка). Помежду тях е св. Игнатий в черни одежди, защото е обесен. В дясната ръка държи иконата на Иисус, в лявата - кръста. Иконата е обрамчена с 18 житийни сцени, разкриващи страданията на новомъчениците. На една от тях, точно под св. Игнатий, виждаме мъченика на бесилото - изключително рядко изображение в православната иконопис.   
Има и една по-нова икона, на която тримата са изобразени подобно ангели. Откриваме образа на св. Игнатий и в преддверието на параклиса "Св. Архангели" в Рилския манастир, нарисуван през 1845 г.

8.
Новомъчениците не отиват на смърт от едното славолюбие или фанатизъм, нито за да погубят други човеци, като днешните ислямски терористи-самоубийци. Не. Те отиват на смърт, за да се върнат в живота и да си върнат живота "по Бога". Защото знаят - "който изгуби душата си заради Мене, ще я намери" (Мат. 16:25). Прочее, ислямските камикадзета дръзко наричат себе си "шахиди" ("мъченици", "свидетели на вярата"), което е възмутително за всеки искрено вярващ правоверен мюсюлманин.      
Канонизацията на новомъчениците е спонтанна, без никакви формалности, всеобщото признание на Църквата - клир и народ, идва на мига.
Новите мъченици не само продължават примера на древните, те са, както пише св. Никодим Светогорец, "обновление на цялата православна вяра", "въплъщение на подвижническия и героичен дух на християните", "окуражителен подтик към подражание", "образци на преданост към Христа, на твърдост до смърт"; "образец за всички православни, които живеят под тираничното турско иго", "покаяние за настоящето развратено поколение"; те "утвърждават непоколебимостта на вярата", "оживотворяват разклатената вяра" на своите съвременници и ги вдъхновяват; те са "най-храбрата войска на Църквата" и "поборници на благочестието", защото "са се кръстили с кръвното кръщение"; те "са победили лъстта на друговерците и са направили да израсте вярата на православните, показали са се стражи на Църквата и непобедими воини, нови подвижници, новопоявили се звезди, благоуханни райски цветове, застъпници, помощници и спасители на всички православни", те "са нови само във времето, но древни според мъченичеството си"; "те само по име се различават от ангелите".
От тях чудеса не се изискват. Чудото е, че ги има.

9.
Тези Христови воини са упование за поробения българин, те са живите светци, те живеят на същата улица, учат в същото училище, пеят същите песни, черкуват се в същата черкова, където един ден ще се завърнат като икони и фрески, в стихири и песнопения, в жития и похвални слова.
Пръв разбира тяхното благодатно присъствие св. Паисий Хилендарски и пръв започва издирването на български новомъченици, и към 23-ма български светии, просияли преди турското робство, прибавя шестима новомъченици.
Ще минат стотина години, и българските журналисти, поети и издатели на календари (90 на брой), редом с общоприетите светци ще вписват и погубените от турците.
Драган Манчов посвещава своя календар за 1877 г. "за спомен на Батачкити мъченици" и посочва 26 имена. В "Краткия месецослов за 1876 г." П.Р. Славейков изброява 35 имена. Еньо Кърпачев подрежда хронологично 40 български новомъченици.
В своя календар за 1875 г. (с лика на Хаджи Димитър) Христо Ботев вчислява в сонма на мъчениците Ангел Кънчовъ, Васил Левски мъч., Великомъч. Стефан Караджа, Великомъч. Хаджи Димитаръ Асенйов, братия К. и Д. Миладиновци, родомь изь Струга, Св. Ангель Воевода, умрелите в Деарь Бекирь... В календара си за 1877 г. Танас Киров (бъдещият опълченец) е записал "Великомъченик Христо Ботйов" и е украсил календара с великолепен портрет на поета.

10.
Васил Левски е роден само 23 години след мъченическия подвиг на св. Игнатий. Почитта към новомъчениците е дълбока, техният пример - завладяващ. В Стара Загора Левски учи две години в класното училище и две - в духовното. Той знае кой е св. Игнатий и сам избира да носи неговото име.
В живота на двамата има няколко съвпадения:
Васил (бъдещият Дякон и Апостол) учи в пловдивското Епархийско училище, Иван (бъдещият преподобномъченик) - също. Васил губи баща си на 14 години, Иван - на 15. Васил се замонашва на 21 години, Иван - също. Приемат едно и също име.
На 8 октомври 1814 г. в Цариград ще бъде обесен св. Игнатий (на 21 години). На 19 февруари 1873 г. в София ще бъде обесен йеродякон Игнатий (на 37 години).
"Духовно да се развеселим днес/ за паметта на новомъченика Игнатий,/
защото той надяна Христовата вяра като всеоръжие,/ и понесе смърт чрез бесило,/ използва го като стълба,/ и победоносно се изкачи към Христос Бог", ще напише мълчаливият атонски монах Онуфрий Иверски през 1818 г.
"О, бесило славно!/ По срам и по блясък ти си с кръста равно!.../
и смъртта на тебе, о, бесилко свята,/ бе не срам, а слава нова на земята/
и връх, от където виждаше духът/ към безсмъртието по-прекия път!", ще напише Иван Вазов 63 години по-късно.
За св. Игнатий бесилото е победоносна стълба към Христос Бог.
За йеродякон Игнатий - "към безсмъртието по-прекия път".

11.
"Несекваща светлина изгря в тебе, Игнатие;/ тя не се потулва като небесната,/ в повивките на природата,/ нито се скрива често и затъмнява всичко по земята,/ но като невеществена и божествена с истината си/ тя безкрайно безкрай пъти превишава/ затъмнението и всякакъв мрак".
 

Св. Игнатий Старозагорски - Рилски манастир, параклис "Св. Архангели", 1845 г.

Мъчение на християните от турците - библиотека "Генадиос", Атина (виждаме го и в житийните сцени в ikona4)

Мъчение на християните - "Виенски кодекс", 1592