СУВЕРЕН ЛИ Е НАИСТИНА СУВЕРЕНЪТ?

Славчо Кънчев*

"Най-сигурният начин да не ти вкарат гол е да си махнеш вратата"
                           Футболен афоризъм


Годината е 1962-а. Върховният съд на Съединените щати произнася решението си по делото "Бейкър срещу Кар". Същността му е следната: Градският жител Чарлз Бейкър настоявал да бъде осъществен принципът на "равното представяне" при изборите. В своята апелация до Върховния съд Ч. Бейкър искал да бъде произнесено съдебно решение, което да обяви за невалиден закона, приет от законодателното събрание на щата Тенеси през 1901 г. и разделящ щата на неравни по население избирателни райони: селските избирателни райони били с по-малък брой гласоподаватели спрямо градските. Именно в това обстоятелство Ч.Бейкър видял нарушен принципа за "равното представяне", понеже неговият глас "означавал по-малко, отколкото гласа на селския избирател".
Решението на Върховния съд е в полза на апеланта и узаконява, и претворява в живота правилото, изразено чрез формулата "едно лице - един глас", и всъщност

урежда по юридически път един политически проблем

Сложен е край на исторически наследената привилегия на селската поземлена собственост в ущърб на индустриалната и банковата собственост, съсредоточена в градовете.
Върховният съд на Съединените щати - именно той е висшата федерална апелационна инстанция в сферата на съдопроизводството, но осъществява и конституционния надзор, т.е. следи за съответствието на законодателните и административните актове спрямо конституцията на страната. И чрез тази си дейност е реален инструментариум обикновеният човек да оспори валидността на даден закон на основание, че той не е в съответствие с конституцията. Понеже всеки американец при възникнал съдебен спор, в който той е страна, би могъл (след съответната процедура) да се обърне към висшата апелационна инстанция, за да се произнесе тя относно конституционносъобразеността на даден федерален или щатски закон.
Право, което Конституцията, приета от Седмото Велико народно събрание, не дава на българските граждани, тъй като чл. 150, ал. 1 от нея гласи: "Конституционният съд действа по инициатива най-малко на една пета от народните представители, президента, Министерския съвет, Върховния касационен съд, Върховния административен съд и главния прокурор. Спорове по компетентност по т. 3, ал. 1 от предходния член (между Народното събрание, президента и Министерския съвет, както и между органите на местното самоуправление и централните изпълнителни органи - бел. авт.) могат да се повдигат и от общинските съвети", а ал. 2 от същия член пояснява: "Когато установят несъответствие между закон и Конституция, Върховният касационен съд или Върховният административен съд спират производството по делото и внасят въпроса в Конституционния съд."
Това "когато" по своето фактическо съдържание  обаче

е своего рода правна "цензура"

по отношение на разглеждането на конституционносъобразеността на даден закон. Безспорно Върховният касационен съд и Върховният административен съд е необходимо да имат процесуалното право, описано в чл. 150, ал. 2 на Конституцията. Но още по-безспорно е, че в този си вид основният закон на Република България не постановява правото на отделния гражданин да потърси по по-директен път конституционна защита.
Опонентите на това заключение вероятно биха възразили, че и конституциите на немалко държави, включително и в Европа, например на Франция и Италия, също не съдържат член, който да дава право на отделния гражданин да се обръща директно към институцията, осъществяваща конституционен надзор в съответната държава. Така е. Но прякото упражняване властта на суверена, включително и в конституционно-надзорната сфера, посредством задействане на институцията, която се произнася за съответствието на даден конкретен закон спрямо конституцията, функционално кореспондира по-добре на идеята за разделянето на трите власти и тяхната независимост една от друга.
Едно ново измерение на

релацията "индивид - конституция"

е налице в основния закон на Германия, чл. 93, абзац 4, който постановява, че Федералният конституционен съд разглежда дела и "по иск относно конституционността, който може да бъде внесен от всяко лице, което се счита за ощетено от държавната власт по отношение на едно от своите основни права или в едно от правата, указани в членове 20 (четвърти абзац), 33, 38, 101, 103 и 104".
В конституцията на Испания, приета през 1978 г., чл. 161, параграф 1 (в) гласи, че Конституционният съд "разглежда жалбите на отделни лица относно нарушаването на правата и свободите, посочени в член 53, параграф 2, в случаи и по ред, установен от закона", а според чл. 162, параграф 1 (б) право да се обръща към Конституционния съд с жалби от индивидуален характер има и "всяко физическо и юридическо лице". И, което е най-важното, да подава молби за разглеждане на неконституциоността на даден закон имат право омбудсманът, освен министър-председателя, 50 депутати, 50 сенатори, местните изпълнителни власти.
В Република България омбудсманът няма аналогично правомощие.
Наистина от постъпващите средногодишно около 4 000 апелации Върховният съд на Съединените щати приема за разглеждане едва 10-12 %, а останалите, незаслужаващи внимание, се отклоняват. И все пак принципно важното тук е, че е възможно отделният гражданин, вследствие само на собственото си волеизлеяние, да се отнесе до Върховния съд в качеството му на конституционен "тълкувател". Аналогична е ситуацията в Германия и в Испания. Противно на регламентираното в понастоящем действащата конституция у нас.
Това не е единственият недостатък в институционализирането на Конституционния съд у нас. Критиците на дейността на Върховния съд в Съединените щати изтъкват обстоятелството, че неговите решения се приемат в обстановка на пълна секретност. А в основния закон на Република България никъде не е указано противното.
В плуралистичното общество не само законодателната и изпълнителната власт, но и съдебната власт е

пресечна точка на интересите на партии

и социални групи. Това важи особено в случая, когато съдебната сфера е с правомощия за извършване на конституционно-надзорната дейност. Но не по-малко и по отношение на институцията, осъществяваща такава дейност, при положение че тя е отделена от същинската съдебна власт. Американският специалист по конституционно право Ърнест Грифит заключава: "Никоя политическа партия или стопанска групировка не се е задоволявала с вмъкването на свои съмишленици само в законодателното тяло или правителството. Ако иска да остави свой отпечатък върху американската политическа система, съдебният апарат също трябва да бъде включен в сферата на политическите акции в най-широк смисъл на думата, понеже съвсем не е афоризъм мисълта, казана някога от главния федерален съдия Хюз: "Ние сме подчинени на една конституция, обаче каква е конституцията, решават съдиите". Томас Джеферсън, който до последния си ден остава противник на функцията на конституционен надзор на Върховния съд, през 1819 г. пише: "Конституцията не е нищо повече от

восък в ръцете на съдиите

и те могат произволно да й предават каквато си искат форма."
Именно затова процедурата, по която се определят членовете на органа с конституционно-надзорна функция, е от първостепенна важност.
Дали мандатният принцип във вид, в който е формулиран в Конституцията на Република България, е най-добрият както по отношение независимостта на съдебната власт, така и с оглед на суверенното право на народа да я контролира? В основния закон на Япония чл. 79, абзац 2 се постановява: "Назначаването на съдиите (от правителството, с изключение на главния съдия - б.а.) подлежи на преразглеждане от народа при провеждането на първите след даденото назначение всеобщи избори в Камарата на представителите след изтичането на десет години: тази процедура се повтаря по-нататък в същия порядък." А следващият абзац гласи: "Ако в случаите, упоменати в предишния абзац, мнозинството от избирателите се произнесе за отстраняването на някой съдия, този съдия бива отстранен."
Гласуването на вот на доверие спрямо членовете на Върховния съд на Япония, който има конституционно-надзорна функция, регламентирана в основния закон на страната, е в единство с принципа за тяхната несменяемост. Но и мандатното начало би могло да се съчетае с гласуването на вот на доверие, стига определеният мандат да е достатъчно дълъг. В случая на българския Конституционен съд той е 9 години и позволява поне еднократно гласуване на вот на доверие при парламентарните избори. Такава процедура е не само уместна при прозрачност в дейността на конституционно-надзорния орган, но и неразривно свързана с нея. Обратното - липсата на гласуване на вот на доверие, съчетано с почти пълната секретност (изключение са случаите, когато се разглежда несъвместимост на народен представител при обвинение от страна на Народното събрание срещу президента или вицепрезидента, както и когато самият Конституционен съд реши друго), в условията на отсъствието на правото на отделния гражданин да се отнесе направо към Конституционния съд, е опит да се открива колелото за втори път, но в неправилната посока.
Или може би в правилната. Там, където е скрита вратата. Не футболната.
-----------------
*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България