Прекрасно начало, а сега?

Толкова години крача по окаляните пътища на отношенията ни с Македония, че желанието за изчезване на направо вонящите кратери на недоверието наистина ме впечатлява. Вярно, все още сме далеч от асфалта, но ако поставеното начало с резултатите от посещението на новия македонски премиер Зоран Заев не срещнат яростна съпротива сред българофобите в Скопие, то основанията за духовното единение по магистрален път на двете най-близки и братски държави лесно могат да се превърнат в реалност.
Да си призная след първото изявление неотдавна на министър-председателя на комшиите край Вардар за изключителната ни близост и преодоляване на различията не бях докрай убеден в  трайния характер на това впечатляващо послание. Но не защото не вярвах в искреността на Заев, а понеже знаех добре колко трудна е борбата с многолетните догми на македонизма и антибългаризма. Сега обаче съм двойно повече впечатлен от последователността на премиера и домонстрацията на искрено желание за елиминиране на предразсъдъците и поставянето на отношенията ни на истинска братска, приятелска основа.
Естествено вече са известни резултатите от визитата. Аз няма да ги повтарям. Ще кажа само, че ако подпишем прословутия договор за сътрудничество, сведем глави на почит взаимно пред героите, честваме единни важни дати и събития и елиминираме от съзнанието на децата неистините и съмненията чрез учебниците за същността и добронамереността на България, то тогава първото официално посещение на Зоран Заев спокойно може да изстреля не само съседското, но и европейското ни взаимодействие в нова орбита. Всичко това естестевено нямаше да се случи без завидния консенсус между политическите сили у нас за запазването на целостта на Македония, за мирното развитие на републиката и желанието за вътрешнополитическа стабилност при съседите. И тук особено бих откроил ангажиментът ни да съдействаме на Македония по нейния европейски път, пък и включването на тази тема като цяло за Западните Балкани на организираната от БСП конференция през септември на левите лидери от полуострова.
Убеден съм, че всеки, газил в тресавището на властващия десетилетия наред антибългаризъм, има и определени съмнения за динамиката на процеса на пълна нормализация в българо-македонските отношения. Именно това обстоятелство придава добавена стойност на решителността на Заев да извърви нелекия път до елиминиране на демоничните сенки от миналото, които намират свои защитници и в наши дни. Точно те, последните, сега ще въстанат срещу топлия повей в двустранните ни отношения, срещу обречеността ни да вървим като независими държави по европейски път. Явно пак ТЕ ще размахват знамето на поруганата национална чест и достойнство, ще търсят предатели, родоотстъпници и какво ли не още. За тях дори е без значение, че безусловното изискване да поддържат нормални отношения със съседните страни е необходимост за пълноправно еврочленство. Омаловажават може би и опасно тлеещия междунационален конфликт и дълбокоумните послания отблизо и далеч за разделение на републиката, които биха имали значително по-малък шанс за успех с присъствието на Македония в НАТО и Европейския съюз. Но явно безкомпромисната борба за власт е над всичко, дори ако се жертва междусъседската нормализация. Очевидно хранителната среда на антибългаризма за поколения политици, историци и журналисти изчерпва ресурса си и трябва да бъде стимулирана с нови дразнители. Така че не може да се изключи съпротива срещу новия курс на сближаване с България и то не само в медиите. А дали, мисля си, обстоятелствата няма да тласнат страната към нови парламентарни избори? Към вот, който може да възбуди ирационални нагласи в населението с всички последици след това.
Не знам защо, но през тези дни все си мислех за един колега от македонски вестник, който чрез антибългарските си писания непрекъснато ми даваше поводи да реагирам чрез моята БТА, естествено от наши си позиции. Веднъж го попитах защо ми създава толкова работа. А той ми отвърна: "Знаеш ли, баща ми пострада много като "бугараш" /привързан към българщината/ и аз сега нямам друг шанс, освен да доказвам, че не съм такъв". Тази приказка е стара. Има и нови, също неприятни, но и съвсем нови, които пък дават надежда за по-младите, че ще напуснат света на митовете и отправят поглед към реалността и по-доброто бъдеще.
 И накрая си спомних за македонския журналист Миленко Неделковски. Да, същият онзи "Миле чука", който млатеше с желязото плочите на загиналите наши воини при Каймачалан. Тогава съвсем добронамерено приканих колегата да пие една прекрасна жълта ракия от "Тиквеш" за успокоение. Сега повтарям призива си. Дали пък скоро няма да дойде време взаимно да си пазим паметниците и да градим нови? И се прекланяме заедно към големите исторически личности по нашите ширини с мисъл, че такива като тях ще се появят и днес край нас. Дали?