Светът е малък
Предновогодишно безалтернативно
/ брой: 252
Иде новата 2018-та. Столицата поизлъскана, пред НДК - съвсем. Чакаме европредседателството си, което наистина вече няма алтернатива. Нещо подобно на правителството, което, ни убеждават, също се оказало безалтернативно и единствено способно да ни води по светлите пътища на капитализма към още по сияйните върхове на благоденствието.
На паркинга върху мястото на гръмнатия по волята на демократичната конвулсия на обществото мавзолей пък шетат врачки. И те безалтернативно ни гадаят бъдещето срещу дребни парици за одрипавелите дечица. А от екраните на телевизора поиздигналият се аналог на циганките с голяма доза безалтернативност ни облъчва с предсказания за бъдното. Дават с лека ръка препоръки на учудващо доверчивия народ за любов и раздяла, за здраве и болест, за изневери и безумно привличане. Загатват и за по-страшни неща, които били направени, но те ги разваляли, естествено също безалтернативно. Подобно на колежките си от жълтясалата преса, кичещи се с МАГични имена и обвити в мистериозна сила. Тези наши истински водачи в незримото обаче стръвно си пазят хляба. Те нахлуват в душите на хората, но ходят на пръсти пред властта. Сакън да не усети тя/дали пък?/ шарлатанията и ги прати безалтернативно, откъдето са дошли. Затова услужливо лъскат авторитета на правителството и неговия предводител. Планетите, разбираш ли, били благосклонни към кабинета, ели към неговия председател. Ретроградният Меркурий там не пипал, той си е за обикновения народец, който в безалтернативност се хваща и за сламката и вярва ли...вярва, та до следващия кабинет.
Абе, голяма безалтернативност ни е налегнала предновогодишно. За пореден път ни заредиха с вълнения от поредния БИГ /Брадър/. То не бяха простотии, то не бе чудо. Дали пък донякъде не се вгледахме в огледалото на европейския ни живот? Съвсем не ми се иска, въпреки че масовата гледаемост подсказва ако не друго, то поне някакво идентифициране и съпричастност на масата с избраниците в къщата. Иначе сега очаквам за пореден път да ни пуснат всички части на американската комедия "Сам в къщи" с вече възмъжалото "дете" Маколи Кълкин, световните циркови спектакли и задължително много "уау" от родните тъпи подражатели, и да ни довършат съвсем. Та дори и хубавите концерти на непреходните ветерани на родната естрада и младите дарования да не могат да ни върнат към живот. Но така е в любопитното ни време, когато дори в Европа и отвъд Атлантика алтернативата е ерес, ретроградност, антидемократичност. Когато всичко се пречупва през единствено полагащата ни се и неповторима призма в морето и от други кристали, когато властва едноумие и волята се налага с удар по масата или от подобните слагачески мрежи на бюрократите.
Часове ни делят от Новата година, от 2018-та, която може и да ни изправи пред страшни проблеми като народ. Противно на лакираните услужливо прогнози така сме я забатачили, че изгледите за подобрение през предстоящите дванадесет месеца са твърде проблематични. Вече е ясно, че с тази "решителност" нито престъпността ще бъде преборена, нито олигархията, нито корупцията, нито недомислията в правосъдната система, нито здравеопазването, образованието и науката ще тръгнат напред. Да не говорим за доходите на преобладаващата част от населението. Тежко е да се изрече всичко това, но е факт. Затова в състояние на безперспективност хората вече си пожелават на първо място мир, което дешифрирано означава- "... колкото и да сме зле, то поне да сме живи". Той, народът, колкото и да е подвластен на настъпващата простащина, има чуден рефлекс за защита и оцеляване. Добре схваща хвърления динамит от Тръмп в близкоизточния котел с позицията за Ерусалим. Досеща се без много думи защо се дава ново оръжие на съседната на Русия - Украйна, усеща мириса на барут от посока на Пхенян и добре разбира смисъла на санкциите срещу Москва и рязко засилената антируска риторика, включително и преди президентските избори. Дори в някаква степен се учудва на бързите крачки на Македония към НАТО и с наша подкрепа, осъзнавайки наличието на геостратегия и все по-ясни линии на противопоставяне на глобалните играчи на територията на Балканите. С учудване възприема макар и плахите опити за създаване на европейски отбранителни сили и не престава да се пита-"... сега кой, всъщност, ще ни защитава". А това е така, защото нашенецът въпреки героичните опити на новите ни покровители да ни променят глобално, си остава домошар с провинциална нагласа и с основна мисъл - целостта на собствената кожа, тази на семейството и на роднините.
Та май не ставаме много за война. За трапеза, обаче, нямаме равни. И приказките ни стават големи, и глътките - също. Но и пожеланията за мир са водещи, тъй като българинът наред с всичко има и повишена сетивност и долавя витаещата в пространството безалтернативност. Дано да греша?!