ПЕТЪР РАЙЧЕВ първият прославител на българската певческа школа

Тенорът Петър Райчев (1887-1960) е не само най-прочутият наш артист от "Зората на българската опера" - първите десетилетия на ХХ век, но и първият българин, който завладя световните оперни сцени. От 1914 до 1940 година, времето на активната му кариера като изпълнител, той е сред ранглистата на световните певци. Пее в най-реномираните театри и концертни зали на три континента, цяла Европа, в Азия и Америка - от Лондон и Мадрид, през Берлин и Москва до Владивосток и Токио, от Стокхолм до Ла Валета. Именно чрез неговото име светът чува и се убеждава, че в малка и неотдавна освободена България се раждат необикновени таланти и се създава култура на световно равнище. Защото нивото на неговото изкуство според тогавашната критика е съизмеримо с това на прочутите му партньори - Шаляпин, Тоти Дал Монте, Тита Руфо, Карло Галефи, с които пее на големите сцени като Болшой, Ла Скала, Сан Карло, Гран опера, Щатсопер, Виена... Талантът му е високо оценен от велики музиканти от епохата като Тосканини, Прокофиев, Умберто Джордано, Пиетро Маскани, Бруно Валтер. На водещите оперни сцени се състезава с първите тенори в света - Карузо, Пертиле, Тито Скипа, Феручо Талиавини и Бениамино Джили.
Роден в черноморската ни столица Варна преди 125 години, завършил с пълно отличие и златен медал само за три години осемгодишния курс на Московската консерватория, класа на италианеца Мадзети, по-късно той специализира при прочутия тенор и педагог Фернандо Де Лучия в Неапол, след което започва неговата бърза и блестяща певческа кариера. От 1914 до 1920 година пее предимно в Русия, като постоянен гост - солист на всички големи театри - от Санкт Петербург и Рига до Лвов, Киев и Одеса. Руската оперна школа и особено руският драматичен театър оказват силно влияние върху формирането му като певец и артист. Може да се каже, че изкуството му е рядък и много успешен синтез между италианското белканто и реалистичния руски театър на великия режисьор - реформатор Константин Станиславски, неговия кумир. Всъщност артистът и певецът при Петър Райчев се сливат в неразривно цяло.
"Когато бях на негов спектакъл или концерт, винаги оставах покорен и очарован от властното влияние на неговата ненадмината, рядко емоционална игра", пише в една от книгите си журналистът Петко Тихолов. Наистина за неговите зрители и слушатели е било твърде трудно да отделят, която и да е от многото му роли и да я оценят като върхова. Защото Петър Райчев е еднакво убедителен и в комичната, и в лиричната, и в драматичната опера. Еднакво блестящ, убедителен, неповторим и като Алмамива, и като Марио Каварадоси, и като Рудолф и Алфред, и като Калаф или Дон Хозе или Вертер. Артист на превъплъщението, при това тенор, нещо рядко в жанра, той винаги влиза в кожата на своя герой, за да се превъплъти напълно и публиката да забрави, че това е Петър Райчев като Алмавива или Дон Хозе, а да види пред себе си единствено Алмавива или Дон Хозе!
Във всяка от своите близо 80 централни роли от класическия руски, италиански, френски и немски репертоар, Петър Райчев се стреми да постигне художествено и техническо съвършенство, да издигне публиката до себе си, да покаже силата на своето необикновено майсторство. Защото той е сред първомайсторите у нас в този труден жанр, за който по неговото време не сме имали нито традиции, нито велики образци. Самият Райчев създава традиция, оставя следа в българската опера, която наскоро отбеляза стогодишнината си  (докато жанрът, знаем, е на повече от 400 години).
 Своите забележителни сценични и вокални качества той разгръща и на родна сцена в повече от 40 роли от българския и световния репертоар, изпълнени в повече от 600 представления. Пее на много езици, но често и на български, изпълнява роли от новонаписани български опери, а също така и художествени песни от наши автори. Да, той гостува много по света, но никога не забравя Софийската опера, концертира редовно и из страната. Чувства за свой дълг да популяризира това високо изкуство сред широката публика. Обича да цитира една мисъл на любимия му Чехов: "Не Гогол трябва да слиза до народа, а народът да се издига до Гогол". (Докато у нас сега става обратното!).
През време на дългата си и плодотворна кариера Петър Райчев развива до истинско съвършенство многообразието на изключителната си гласова дарба. Като вокалист остава в спомените (и за щастие и в записите си, макар и малко) като безспорен майстор на меката изразителна италианска кантилена, изхождаща от един природно красив, със светъл и топъл тембър лирико-драматичен тенор. Както могат да ни убедят сега записите му от Златния фонд на БНР, неговата фраза е пределно темпераментна, градираща, с ярки, вълнуващи драматични акценти. Като певец и педагог оставя след себе си школа и немалко последователи. След него в българската опера от 50-те години заблестяват имената на редица български тенори на световно ниво - Никола Николов, Николай Здравков, Тодор Костов, Любомир Бодуров, Илия Йосифов, Тодор Бонев, но народният артист професор Петър Райчев си остава първият, неповторимият, първопроходецът! А когато приключва с певческата си кариера, темпераментният артист става много добър режисьор и основава операта в своя роден град Варна през 1957 година, като поставя там прекрасната опера на Сметана "Продадена невеста" (диригент-постановчик е неговият син, младият тогава Руслан Райчев), работи всеотдайно и за укрепването на новосъздадените след 1944 година държавни опери на Русе, Стара Загора и Пловдив. Режисира повече от 20 постановки, раздава се щедро, без остатък до смъртта си, през август 1960 година.
Неговият син, Руслан Райчев (1919-2006), също остана в историята на българската музикална култура като един от най-големите оперни и симфонични диригенти - градители, работил, подобно на баща си за България и за прослава на българската музикална култура по света.