Лудия Савич

Във възрожденската летопис за Ангелаки Савич се говори на много места по различни поводи, но никога докрай. С цялата си противоречивост обаче името му е с позитивно покритие като автор, редактор, издател, училищен деец, преводач, активен журналист, културен деятел, общественик, и... политически деец сред българските емигранти във Влашко. Между другото професор Николай Генчев в своята изследователска работа за "Българската култура в ХV-ХІХ век" отбелязва, че към "първите мемоаристични разкази на Г. С. Раковски, Ив.  Селимински, П. Р. Славейков и Л.  Каравелов следва да прибавим и новите имена на автори като Ангелаки Савич, Атанас Чернев, Светослав Миларов". Нека приемем оценката на проф. Генчев като приятно предизвикателство да се запознаем малко повече с "Лудия Савич" (по определението на Христо Ботев), с неговия житейски път особено в емигрантските му години.
Ангелаки Савич е роден през 1817 г. в Свищов. Основното си образование получава в родния град. Съдбата му отрежда още от малък да емигрира при вуйчо си Табакович в Браила. Само че вуйчото отчита ролята и мястото на образованието за неговото бъдеще и го изпраща да учи не къде да е, а в Букурещ, в лицея "Св. Сава". Престижно учебно заведение,

известно още като "Библейската академия"

в която по данни на изследователите са учили и други наши българи, между които внуците на Софроний Врачански - Атанас и Стефан Богориди, Никола Пиколо и др. За дипломата на завършилите го се казвало, че отваряла вратите и за най-високите служби в държавите на Югоизточна Европа. И наистина мнозина от училите в него заели високи държавни и обществени постове в Турската империя и съседните области.
Тук, в лицея "Св. Сава", Ангелаки Савич научава няколко езика и това е предпоставката след това продължително време (повече от 23 години) да служи като драгоманин (преводач) последователно в английското и австрийското консулство в Браила и Галац. Месторабота, която не отклонява гордостта му като българин и стремежа да участва в борбата за Освобождението на Отечество България от турското робство. Особено впечатляваща е връзката му с Георги Сава Раковски и с Христо Ботев. А след като контактът му с такива колоси в националноосвободителното движение е безспорен, едва ли е възможно да се съмняваме за неговото място в "пространството" на революционния процес. В едно пространно писмо от Браила Ангелаки Савич пише на Г. С. Раковски, на 14/26 февруари 1861 г. и зове за единство на българския народ и против фанариотите и униатите: "...Прочее, най-скъпуту нещу за нашият почтен и мирен народ ни може да буде друго, освен да буде соединен и целокупен."
По-нататък, като застъпва болезнено потребността от защитата на християнството, между другото пише: "Православната християнска вера и церква е хиледо путе по-православна и по-похвална от западната... Когато влезиш в една папищанска западна церква, человек ся устодява,

както са студени и дуварите

Сиреч, от жив мъртав ставаш!"...
Толерантните отношения между двамата революционери остават до края на живота на Раковски - 1867 г. От наличната възрожденска летопис по опосредствен път разбираме, че запознанството между Христо Ботев и Ангелаки Савич датира с излизането на бр. 3 на в. "Дума", т.е. някъде около средата на 1871 г., когато във вестника (бр.3, 4 и 5) е отпечатана статията на Ангелаки Савич "Българските въстаници 1868 г. под водителството на Хаджи Димитър и Стефан Караджа". Едва ли може да си представим, че това е станало без езиковата и стиловата намеса на Христо Ботев. За този момент не по-малко интересна е информацията от спомена на Киро Тулешков, отнасяща се за 1871 г. в Браила. В резюме: Ботев е легнал болен, Тулешков му издействал рецепта, но... нямат пари за изпълнението й. "Отивам при Ангелаки Савич, но и тоя добродушен и искрен патриот беше изпаднал по това време. Той се трогна и на часа скочи да отиде при Сефан Берон, когото помоли да спаси един млад момък. Берон прати една картичка до спицерина, който даде церовете. Дордето ги вземем, минаха се два-три часа, а онова, което трябва да се заплати, не надминаваше 2-3 франка."
Но приказката ни беше, че Д. Паничков е поканил Ангелаки Савич да редактира вестника, защото

Ботев е на болнично легло

Савич се заема, но между другото Ботев е подготвил за брой 5-и и статия с критично съдържание. Заглавието й е "Причини за неуспеха на Българското книжовно дружество". Ангелаки Савич обаче не възприема критичните позиции на автора и не я помества. Нещо повече, сам той публикува своя статия по този повод, като по същество застава на страната на критикуваното книжовно дружество. На такава основа след оздравяването на Ботев същият отрича Ангелаки Савич като редактор и мислещ деец, като го нарича дори "Лудия Савич" и с други укорни определения като личност.
Между другото на научната конференция за 100-годишнината от рождението на Христо Ботев проф. Никола Трайков поднася информация, от която става известно, че въпросната непубликувана от Савич статия на Ботев е издадена същата година на 29 септември 1871 г. в отделен лист. А нека припомним, че тя е насочена срещу туркофилите в книжовното дружество, по-специално срещу Тодор Икономов, срещу деловодителя на дружеството Васил Д. Стоянов, както и срещу в. "Турция".
Изниква въпросът Ангелаки Савич случайно ли попада в полезрението на Д. Паничков в избора му по същество да замести Ботев като редактор на в. "Дума". Едва ли, защото с името на Ангелаки Савич е свързано и издаването на в. "Хитър Петър" - хумористично-забавен вестник с демократични, обществени и политически тенденции. Вестникът е издаван в Браила през 1870-1874 г. На следващо място следва да припомним, че Ангелаки Савич е редактор на в. "Гражданин", в това число и в румънски вариант със заглавието "Урбанул" от 1874 до 1877 г.
Ангелаки Савич е

автор и на статии

намерили място на страниците на много румънски и френски вестници, в които осветлява общественото мнение по българското революционно дело. През 1868 г. той издава на румънски език брошурата "Masca Josu" ("Долу маската"), в която, обявявайки се срещу българските чорбаджии, ги нарича "крастата на обществото". Наред с активната издателска и журналистическа дейност, ревностната защита на "Българското книжовно дружество" (дн. БАН) и християнската религия, Ангелаки Савич е дълбоко съпричастен и с българското образование в Румъния. От летописците научаваме например, че през 1863 г. "При полагане на училищни изпити в Браила Ангелаки Савич присъствува и произнася реч, която е отпечатана във в. "Българска пчела". Същата изява при същите обстоятелства срещаме и 5 години по-късно през 1868 г., широко огласявани във в. "Дунавска зора". Пак през същата година той участва в т.нар. Човеколюбива дружина в Браила за българските училища. Изучавайки този момент от живота на Ангелаки Савич, румънската изследователка проф. Елена Сюпюр отбелязва, че през 1868 г. в Браила се е формирала "Асоциация на българското училище" под ръководството на Ангелаки Савич. За книжовната му продукция Савич е осъждан задочно, но не се спира да търси нови пътища и съмишленици в отстояване на българската кауза. На такава основа е и активното му участие в обществено-политическия и културен живот не само с българите емигранти, но и с представители на страната домакин. Така например книгата му "Маската долу" вдъхновява румънския драматург Йоргу Караджале да напише пиесата "Битката при Върбовка", изиграна на театралната сцена през 1868 г. пред българската емиграция в Браила. От 1868 до 1871 г. работи в Молдова като управител в чифлика на д-р Васил Берон, с когото през 1870 г. правят дарение за свищовските училища. След връщането си отново в Браила през 1872 г. издава на румънски език книгата си "Спомени на капитан Вълков (Васил Петрович Чардаклиев)". В нея е представен животът на котленеца, взел участие в Руско-турските войни от 1806-1812, 1828-1829, 1853-1856 г., както и във въстанието през 1821 г.
След Освобождението Ангелаки Савич се завръща в България и

служи като чиновник

последователно в Свищов, Русе и Варна. През 1880-1881 г. работи в българското дипломатическо агентство в Букурещ, ръководител на което по това време е Киряк Цанков. Промяната на политическия курс в България през 1881 г. го връща в отечеството, но безработен. През 1882 г. публикува брошурата "Превратът. Българското огледало". Влиза в конфликт с властите и лично със съгражданина си Григор Начович. Прави неколкократни, но безуспешни опити да получи народна пенсия като поборник. Огорчен от показаното отношение към него, като верен патриот и последователен борец за доброто на България, той се връща да продължи живота си в Румъния, където умира през 1892 г. на 75-годишна възраст.