Левият тандем

Теофан Германов

Кандидатът за вицепрезидент от левицата е Стефан Данаилов. И тук употребата на думата "левица" не е случайна - едва ли има ляв човек, който няма да припознае любимия актьор, общественик и просто човек - Ламбо. Всеки ляв, който каже, че не е "за" него, ще е или сметкаджия, който иска да се закрепи покрай хранилката на властта, или е човек без сърце и емоция. Кандидатурата на актьора, депутата, любимеца на БСП, а и на народа Стефан Данаилов бе необходимият удар в десетката на БСП, така че да бъде допълнена силната кандидатура на икономиста, политика, европееца, експерта, човека на умереното говорене Ивайло Калфин.
Това, че кандидатите на БСП се допълват, а не се препокриват, е и първата им фундаментална разлика в сравнение с другите две кандидатури, които се вихрят на политическия хоризонт -  Плевнелиев - Попова и Кунева - Христов.
Росен Плевнелиев и Маргарита Попова са не просто колеги-министри в настоящия кабинет, а са част от една и съща каста - независимите експерти, пристанали на Бойко Борисов в ролята на пионки, които той мести по усмотрение - "Днес си министър, утре - ако трябва, президент, ако не стане - горим мостовете си..." Те нямат особени разлики като възраст, професионално развитие и политическа биография. Те са удобните изпълнители на волята и повелята на Бойко Борисов. Още по-лошо - оказа се, че никой от тях не е имал авторитет като министър - трябваше да минат само два работни дни, за да може новата министърка на регионалното развитие, невръстната Лиляна Попова, да разкара кадрите на Плевнелиев в МРРБ - започвайки с "гордостта на ГЕРБ" - шефа на пътната агенция, която уж построи не три, а седем, или колкото там магистрали има във фантазията на властта. Т.е. хора като

Плевнелиев и Попова нямат харизмата

нито влиянието, за да заемат поста на президент и вицепрезидент на България.
Подобна е ситуацията с независимите Меглена Кунева и Любомир Христов. Европейската чиновничка и банкерът са прилежни и опитни бюрократи - всеки в своята система, всеки на своето ниво. Но те също са много далеч от реалния образ, който трябва да има президентът, а и са "близнаци" по отношение на биографиите и публичното си присъствие - стигали до високи постове не със свои знания и позиция, а благодарение на настойчивост и изпълнителност. Това са хора с биография на професионалисти, но не на лидери. Играта на независимост, надпартийност, непартийност и гражданска активност са нещо хубаво, но България днес има нужда не от игра на думи и лозунги, а от реална алтернатива за бъдещето.
При двойката Калфин - Данаилов нещата са доста по-различни. Първо, тази двойка наистина се допълва. Калфин е мениджър, икономист и дипломат, Данаилов е човекът на духа, на културата. Като възраст също се допълват, може да се каже - по американски. Ивайло Калфин е доста под петдесет, Ламбо, макар и вечно млад от филмовите си роли  - е малко преди прага на седемдесетте - възрастта за мъдрост и равносметка. В сложна партия като БСП и сред сложни като нагласи избиратели, каквито са левите, те също се допълват. Калфин е модерният социалдемократ, който може да прави мостове към центъра, докато

Ламбо е всепризнатият любимец

и на БСП, и на цяла България. Същевременно левите избиратели, които харесват далеч не само БСП, а по лични, емоционални и носталгични причини и други партии, могат да припознаят Данаилов като един автентичен представител на успелите хора и преди, и след 1989 г. При това, успели не с партийна опека и роднинско рамо, а благодарение на талант, труд и лични качества. Даже мнозина от тези леви, които харесват ГЕРБ, защото в Бойко Борисов виждат съвременния Тато, може да гласуват за Данаилов - та много по-човешко е да имаш симпатия към красавеца на българския соц, към майор Денянов, отколкото към пародийното копие на Живков...
Кандидатурата на Данаилов, освен че е допълваща, носи и още един важен елемент - тя бе изненада. Дотогава ГЕРБ бе придобил своеобразен монопол над изненадите в кадрови план. Бойко можеше да вдигне и свали всеки с едно щракване на пръстите, да въздигне някой неизвестен функционер на късо-дългата резервна скамейка до герой на деня (справка - сивите чиновници Плевнелиев и Цветанов), да разкара някой любимец, за да задоволи тълпата (справка - Румяна Желева и Божидар Димитров), да размести мишките в чувала, за да не шават (справка - Николай Младенов и Аню Ангелов, Йорданка Фандъкова и Сергей Игнатов, Александър Цветков и Ивайло Московски), но към момента на последните избори той зацикли и остави нещата без изненади - Фандъкова ще се бори за София, Плевнелиев, за който от половин година се знаеше, стана кандидат за президент, а до ранга на "изненада" бе издигнат фарса - кметът на Варна Кирил Йорданов, минал през СДС и БСП, бе трансфериран в "ново" лице на ГЕРБ за ужас на жителите на морската столица, на които Йорданов е омръзнал до болка. За разлика от "новините" на ГЕРБ, БСП произведе новина и това е позитив за левицата. Не само защото кандидатурата на Данаилов ще предизвика медийни реакции и коментари, а защото наистина показва пробуждане в левите редици, склонност на БСП да мобилизира най-доброто, да направи, ако не изпреварващ, то затапващ ход. И ГЕРБ вече е в позицията да съжалява, че издигна безличната Маргарита Попова и рецитатора на чужди думи Росен Плевнелиев, а не друга двойка.
От гледна точка на горното, БСП е в задоволителна форма и в още една линия - на реализма. Ако при предишни избори можеше да се види ролята на личната амбиция, на желанието да се гарантираме с пост, та даже и във видимо противоречие с общественото мнение, то тук видяхме истинска жертвоготовност на други претенденти за високата длъжност, които отстъпиха на най-добрия. При това не от някаква фиктивна или реална скромност, а с ясното съзнание, че всеки политик има своето място в "отбора" и че мястото на Стефан Данаилов е това, което той зае.
Впрочем струва си да се отбележи, че вицепрезидентският пост не е

нито "персонална пенсия", нито луксозно заточение

По традиция вицепрезидентът има своите сериозни отговорности в рамките на президентските правомощия. Но не фантасмагоричните обещания на Маргарита Попова за съдебна реформа от позицията на вицепрезидент, а съвсем реални - като отношенията с българите в чужбина, помилванията, българското гражданство, благотворителни и културно-образователни, както и граждански инициативи. Именно в това поле Данаилов ще попадне на мястото си - той е авторитет, който може да бъде припознат и от българската диаспора в чужбина, така и човек, видял в живота си "и две, и двеста", който може да вникне в съдбите на хората, чиито проблеми ще разглежда. Президентството има едно особено звено - дирекция "Приемна", към която се обръщат десетки, стотици хиляди българи в нужда. Ако на вицепрезидента Данаилов бъде поверена грижата и за тази дирекция, то можем да сме сигурни, че човекът Ламбо ще направи и чудеса, за да помогне, за да облекчи чуждите страдания и грижи.
Кандидатурата на Стефан Данаилов носи и още един важен знак - няма полсе да се говори за каквото и да било споразумение с ДПС за преливане на гласове, както ни убеждават активно дежурните политолози, социолози и експерти по политически "шменти-капели". Просто Стефан Данаилов бе човекът, който на два пъти в област Кърджали символизираше един специфичен вот. Не вот "анти-ДПС", още по-малко вот на противопоставянето и национализма, но вот, който бе категорично срещу монопола на ДПС в този регион. Позицията на Стефан Данаилов тогава, е ясна гаранция, че Ивайло Калфин

не влиза в битката със задкулисни договорки

Нещо, което не може да се каже за ГЕРБ, съдейки по потайната и трескаво бърза сделка, която правителството спретна за "Булгартабак"...
Стефан Данаилов ще е подходящ да допълни Ивайло Калфин и в отношенията с българската интелигенция. Същата, която бе наричана с погнуса "феодални старци", тази, на която орязваха не луксовете, а жизнения минимум. Той е любимият професор - "Мастърът" на тези студенти, които Цецка Цачева наруга пред Народното събрание, защото дръзнали да я освиркат. Той е говорителят на интелигенцията, която сякаш на тези избори се свива безмълвна - за сметка на овластени мутри и перфидни любмци на всички режими... При това той не е просто някогашен колега и сегашен наставник, а най-успешният министър на културата, който върна достойнството на това позабравено и посмачкано министерство. Днешните трохички за култура и културен туризъм, днешните български Лувъри, строени за лични цели, днешната ялова театрална реформа, днешният геноцид над културата, днешният бюджет за кино под графата "При възможност", не могат да се сравнят с културната политика с марка "Стефан Данаилов" в периода 2005-2009 г.
Много важен, силно емоционален момент бе и писмото, с което Данаилов даде съгласие да бъде кандидат за вицепрезидент. Сякаш в левицата бяха позабравили жанра на откритото писмо, сякаш бяха затънали много в типичното политическо говорене, в което има технология, но няма душа. Преди три години Стефан Данаилов участва в един шумен и дискутиран за времето си тв клип - този с трамвая. Много езици се чесаха на тази тема - защо било трамвай, а не нещо друго, защо трамваят бил празен, а не с опашка от чакащи, ретро ли трябвало да бъде, или от новите - Бойковите, къде отивал - в "Орландовци" ли, или в друго депо. А силното и емоционалното в този клип бе не трамваят, депото, спирката, мотрисата или актьорската игра, а две думички, които прилягат на левицата - "идеи" и "мечти". В душата на искрения човек от левицата

има идеи и мечти, а не тънка сметка

или политически маньовър. Да, но тогава, в разгара на шумотевицата, клеветата и пропагандната вакханалия бе късно да припомняме тези думи. Бойко, жълтата преса, старата десница, дежурните критикари, вътрешните "доброжелатели" си бяха свършили работата - с приказки, помия и кал. Лявото тогава бе оваляно в мръстоия и пакетирано като нещо лошо. Но може би трябваше да минем и през това, за да помъдреем. Днес, години по-късно, Стафан Данаилов ни напомни за идеите и мечтите, за това, че в левицата ги има, и че истинските леви се водят от тях, че в лявото важни са идеите, дълъгът, доверието. Писмото на Данаилов ще има своето място като урок по правене на политика - не се самопредложи за високия пост на тайна сбирка в някой кулоар, а го написа - черно на бяло, с ясен мотив и готовност за битка...  
И още нещо - Стефан Данаилов и Ивайло Калфин са живото опровержение на пропагандните клишета за лошата тройна коалиция. Тези двама министри от толкова оплюваното правителство оставиха добри неща в своите ресори, оставиха работещи инициативи. Не случайно, колкото и да се пънат властта и подведомствената й жълта преса, раждат слухове - мишки и компромати - мишки. Калфин назначавал дипломати от ДС (нищо, че и днешното правителство назначи такива, а и пълни администрацията с Калинки...), пък Ламбо веднъж написал (при това на погребение на приятел, с цялата мъка и стрес от събитието) "Сбогом" със "З". Ето това е целият инструментариум на противниците срещу двойката на българската левица.
Силната двойка дава оптимистичното чувство, че тези избори ще са една сериозна и мотивираща политическа битка. Ясно е, че нито Ивайло Калфин, нито Стефан Данаилов, са съвършени и безгрешни. Но е ясно, че в рамките на тази кампания, на този избор, те са най-доброто. Гледайки другите играчи на терена - управляващи, самонарочени граждански, силови, парламентарни, извънпарламентари, десни, центристки и т.н., - Калфин-Данаилов са единственият приемлив тандем, за когото разумният избирател може да даде вота си.