Камбаните в нас
/ брой: 75
Преди години имаше приказка за бавно загряващия албански реотан. Дали по времето на Енвер Ходжа сме внасяли от изолираната държава безценния елемент за прословутите котлони с огнените жички, не знам. Но се сетих за получилия гражданственост лаф по повод на издаването в съседна Македония на част от тетралогията на българския литературен класик Димитър Талев - "Железният светилник" и "Преспанските камбани". Всичко това съобщава внукът на писателя Климент Талев, и при това с тревога констатира за тенденциозна "редакторска" намеса в произведенията. Вероятно се досещате, че в случая става въпрос за фризиране на романите от позициите на съвременния македонизъм. Думите "българи" и "български" са набързо заменени с "македонци" и "македонски", изхвърлени са и цели пасажи, в които героите на повествованието недвусмислено заявяват своето българско самосъзнание.
Този подход на комшиите едва ли изненадва някого. Учудващо е обаче, че за "превода" на книгите, станали факт с финансиране от македонското Министерство на културата и разпространявани не от вчера и далеч по света, у нас се вдига пушилка едва днес. Къде са нашите хора зад граница? И това ли проспахте, уважаеми?
Та затова се сетих за албанските реотани от едно време - греят, но със закъснение. Сега вече е ясно, след като медиите надуха свирката. Родното културно министерство ще анализира случая с превода, вероятно в сътрудничество със сродната институция в Македония. Може да се стигне и до логичен процес за защита на авторските права. На нокти се изправиха и родните евродепутати и логично ще направят всичко възможно за разбулване на манипулацията.
Вярно, по-добре късно, отколкото никога. Но практиката доказва, че в междудържавните отношения бързата реакция е най-правилна и ефективна. Именно затова навсякъде по света се харчат големи пари за дипломация и разузнаване и за често използания му хибиден вариант.
Поредното македонско "активно мероприятие" ме връща в годините, когато първи признахме новосъздадената държава Македония. На пресконференция в Македонската академия на науките и изкуствата високопоставени учени представяха издание за Илинденското въстание, илюстрирано с факсимилета от турските архиви. Направи ми впечатление, че навсякъде в авторския текст определенията "българи" и "български" са заменени с "македонци" и "македонски". Попитах защо в поместените фотоси на документите навсякъде пише "българите", "българските бунтовници" и т.н., а съставителите на сборника са направили промяна. Отговорът бе: "...вярно, така е в документите, но тогава, когато са пишели "българи", те са имали предвид "македонци". Останах изумен. В многолетната ми кореспондентска работа на Балканите не бях срещал подобна примитивна подмяна на истината. Така че - нищо ново под слънцето.
Мисля за генезиса на тази упоритост на македонските елити да утвърждават държавността си по всякакъв начин, включително и с посягане на историческото и духовно наследство на съседите. И се сетих за мегаломанията по време на югославската федерация. Тогава зад амбициите на Скопие бяха творците на македонизма от Белград. В Сръбската академия на науките и изкуствата и днес в мрамора стои запечатано името на големия български поет Никола Вапцаров, наред с носители на духовността и културата от последната Югославия и преди това. Македонските представители на една от малките и най-бедни югорепублики вероятно много са се радвали, че "македонският" поет Вапцаров е намерил място сред най-титулуваните от академията. Истината обаче е друга. И тя вече добре се знае от сръбските ни съседи и приятели. Време е обаче и най-близките до сърцата ни братя по кръв, и най-вече политическите експлоататори на македонизма, да разберат, че България никого не застрашава, а се стреми към искрено добросъседство. Но братската любов е такава. Понякога прескачат и искри, но любовта остава. Примери - колкото искаш от ново и по-старо време.
Някои вероятно ще си кажат по повод на днешните ми редове, че приоритетите на деня за нас са други. Издали там някакъв фалшификат на книга - голяма работа. Вярно е, животът в отечеството е тъжен и става все по-труден. Изход има, но не само с подозрително дълго очаквания икономически ренесанс и "обилните" европейски дотации. А и със спешно съсредоточаване към образованието на нацията, запазването от разрухата и развиването на научния потенциал, съхраняването и въздигането на българската духовност и култура.
И мислейки за чистия първообраз на "Преспанските камбани", не е ли време да ударим камбаните в себе си и да изкрещим: Българи, събудете се, утре ще е късно!