Да изскубем домораслите плевели, за да избуяват националните бурени

"... родина, в която господства неразумността, става чужбина."
Йоханес Бехер (1891-1958 г.) - немски писател

Винаги, когато минавам покрай монументалната сграда на бул."Витоша" 2 в столицата, това същото здание, пред което са разположени двата огромни лъва и където се помещава Върховната прокуратура на Република България, в съзнанието ми изниква споменът за една трагикомична история. Мястото й на действие е в близост до една друга постройка, също намираща се в София, на бул. "Цариградско шосе", срещу Парка на свободата, понастоящем битуващ с възстановеното си име "Борисовата градина".
От другата страна на сградата срещу гората, понастоящем свенливо опакована в рекламни пана, за да не загрозява околната гледка развалината, в която тази триетажна постройка от 60-те години на соца постепенно се превръща, беше ситуиран емблематичният допреди четвърт век ресторант "Ропотамо". Съборен преди около десетилетие, за да бъде реализиран на негово място замисълът за издигане на един супер небостъргач, с претенцията да окупира първенството на височинност в столицата. Намерението - поне засега - съществува единствено като новина, изнесена в публичното пространство от масмедиите.
В сградата на бул. "Цариградско шосе" в пресечката му с бул. "Пейо Яворов" се намираше кафе-сладкарница "Феята" - едно от немногото по време на соца младежки заведения в столицата, символ на известно

разчупване на нормите

за "примерно" поведение сред студентството, наравно с "Бамбука", "Прага", "Варшава", по-късно и "Ялта". Мадамите - посетителки на "Феята", пристигаха с минижупове и без кръглите биета на аудиторийните поли. Сервираше се разнообразен алкохол, произведен и по западно направление, а цигарите, които димяха във вътрешните помещения и по терасите, често бяха маркови - закупувани от "Кореком" с валута, появила се от черния пазар.
Именно на това място беше създаден споменът, който свързваше в една импресия двете сгради - "Феята" и Съдебната палата.
Веднъж, в късния следобед на един майски ден, когато се бях упътил натам с моята приятелка, станахме неволни свидетели на невероятна сцена. От заведението изскочиха неколцина младежи, подгонени от милиционери, и побягнаха към Парка на свободата. Случката беше в края на 60-те години на миналия век, още не беше извършен основният ремонт на булеварда, който по онова време носеше името "Владимир Илич Ленин", нямаше още подлези, но липсваше и разделителната мантинела по средата между двете срещупосочни платна за движение на превозните средства. Интензивността на трафика не беше толкова висока, както сега, затова и пешеходците с лекота можеха да пресичат булеварда, и то не единствено по местата, обозначени като пешеходни пътеки.
Ето защо младежите на спринт се изнасяха към отсрещната гора. После научих, че малко преди това било започнало някакво спречкване между две компании - едната от студенти от ВИФ (Висш институт по физкултура), а другата - на младежи от квартал "Слатина". По правилата на класическите каубойски филми (които, макар и твърде рядко, все пак се появяваха по българските екрани), свадата бързо прераства в масово меле. Повикани по телефона от управителя Теодор Раденков, скоро дофтасват и ладите с милиционери. Последват опити за арести, но тъй като биячите са близо две дузини, а милиционерите значително по-малко, в суматохата неколцина от скандалджиите се опитват да евакуират от полесражението телесата си, вместо да попаднат в Първо столично районно управление на МВР.
Затова се изстрелват към гората - майка закрилница, както още в училище хайдушкият епос им е внушил.
Но милиционерите, за разлика от повечето съвременни полицаи, изобщо не бяха шкембелии, а в отлична форма. И когато единият милиционер пръв достигна най-изостаналия беглец, го халоса с палката отзад по гърба. Чух вик, пронизителен, от цялата душа на младежа: "Помощ! Милиция! Бият ме!"
В неговото подсъзнание, било от рождение под влияние на пропагандната манипулация, образът на милицията беше органично неотделим от ролята й на защитник на справедливостта.
"Помощ! Милиция! Бият ме!" - викаше младежът, въпреки че много добре да знаеше, че бяга именно от милиционерите, и че този, който го е ударил с палката, е не друг, а именно милиционер.
Психолозите биха могли изчерпателно да обяснят неадекватността в поведението на младежа с понятието "когнитивен дисонанс". Понятието произхожда от английските думи "cognition" - знание, и "dissonance" - несъответствие. Това е една от специалните социално-психологически теории, разработена от американския изследовател Л. Фестингер.
Тази теория твърди, че ако в съзнанието на индивида се сблъскат логически противоречиви знания за един и същи обект или събитие, то той
    
преживява чувство на дискомфорт

и се стреми да се избави от него. Стараейки се да реши тази задача, индивидът реконструира своите знания или социални схващания относно съответния обект или събитие, с цел противоречието между тях да бъде премахнато.
В описания конкретен случай с младежа, подгонен и бит от милиционер след скандала във "Феята", когнитивният дисонанс е разрешен, като пострадалият преработва информацията по такъв начин, че все едно не го удря милиционер с палка, а някой друг. Затова и надава вопъл "Помощ! Милиция! Бият ме!"
Моя милост изпада в същия вид когнитивен дисонанс, когато се окаже в близост до сградата, където се помещава Върховната прокуратура на Република България. Затова и се появява асоциацията със случилото се преди половин век. Като зная функцията на прокуратурата (държавното обвинение), наречено в Съединените американски щати и "адвокат на държавата", ми иде да извикам: "Помощ! Прокуратурата! Грабят България!" Но си замълчавам с много болка в душата.
Замълчавам си, понеже в качеството си на председател на Управителния съвет на асоциацията за борба против корупцията в България, имам дълъг списък от сигнали, изпратени до тази същата институция, разположена в сградата с двата големи лъва, сигнали, на които прокурорското постановление съдържа стандартното заключение, че "Не са налице данни за извършено престъпление", и затова разследването се прекратява.
Ето, именно в тази липса на извънинституционален контрол върху дейността на прокуратурата е предпоставката за недобросъвестно извършване на вмененото й от Конституцията на Република България, чл.127 задължение за опазване на законността.
Когато бъде подаден сигнал за ощетяване на държавата, а по-късно прокуратурата излезе с постановление за прекратяване на досъдебното производство, то не съществува механизъм за извънинституционално обжалване на прокурорското становище. Може само да се извърви пътят за възражение от районна прокуратура до градска прокуратура, после до последната инстанция - върховна прокуратура. Дойде ли обаче отказ от най-висшата прокурорска инстанция, то - край!    

Мандалото хлопна!

Докато системата на прокуратурата не бъде поставена под извънинституционален контрол от страна на гражданското общество по отношение на прекратените прокурорски преписки, тази институция не би могла да се явява демократичен инструмент на правната система.
Докато не настъпи промяната, дейността на магистратите с червени тоги де факто ще минава под работния девиз, послужил за заглавие на настоящата статия. Неговото прилагане на практика означава да се хвърля прах в очите на гражданите посредством някоя и друга разкрита дребна корупция, като същевременно прокуратурата старателно предпазва от наказателно преследване институционалната корупция за десетки и стотици милиони левове. Всъщност какъв е трикът? Когато прокуратурата проглуши целокупното българско гражданство за някой сгащен самосиндикален индивид, извършил корупционна далавера, та уцелва с един куршум не два, а цели три заека. Първо, демонстрира се "висок професионализъм" и се оправдават в очите на суверена липсите в джобовете му, причинени от още по-високите заплати на магистратите в червени тоги (по покупателна способност на едно от първите места в Европа).
Второ, осъществява се превантивната възпитателна функция на правораздавателната сфера в лицето на прокуратурата да бъде набито в главите на анархо-индивидуалните тарикати, че никой не може да действува по собствен каприз, без нареждане от Системата (партократично-олигархично-бюрократичната система за ограбване на българския народ). И трето, когато никой не далаверосва под масата, то за Системата остава целият потенциален финансов ресурс за присвояване на легален начин - върху масата: нагласени обществени поръчки със завишени многократно цени, концесионни договори със загуба за суверена, приватизационни сделки пак със същия резултат.
Цялото множество на прекратените преписки всъщност представлява една кутия на Пандора, от която във всеки момент могат да изскочат много левиатани - грамадното морско чудовище, за което се говори в книгата на Йов. Само два примера: едно досъдебно производство, което е извършено непрофесионално (съзнателно или неосъзнато) оставя съответното престъпление без наказание; друг вариант е забавяне на досъдебното производство, за да изтече давностният срок.
Когато Борис Велчев зае поста главен прокурор, по неговите думи, били са налице хиляди заварени от него преписки с изтекъл давностен срок. Остава да се гадае дали винаги това се е случвало безкористно.
Ето защо никога, никога, никога, когато съм пред Съдебната палата, не бих отправил зов за съдействие към институцията, твърдяща, че е прокуратурата на Република България, като се надявам, че тя наистина би изпълнила ролята на "адвокат на държавата". Единственото, за което реално служат подадените от Асоциацията за борба против корупцията в България (А. Б. К. Б.) сигнали до прокуратурата за случаи на разхищение на държавни средства, е на основание на отказите от нейна страна да образува досъдебно производство, да бъде изнасяна в публичното пространство фактологично подкрепена информация относно не пропагандираната, а реалната роля на прокуратурата в българското общество, която всъщност чадъросва едрата корупция в България.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България