БСП: Следващите десет години

49-ият конгрес на БСП се случва в момент, когато тече едно глобално социално-икономическо и политическо преосмисляне. Зад баналността на текущите развития се избистрят съвсем нови проблеми, рискове и заплахи, а животът в нашия свят и в нашия регион става все по-сложен и непредсказуем. Лекотата, с която доскоро Западът посрещаше и се произнасяше, да речем, по проблеми като "бежанците" или "радикалния ислям", днес вече предизвиква горчиви усмивки. Много претенциозно е било, много незадълбочено, дори направо късогледо. Дефицит на реализъм и аналитичност.
В началото на годината ме поканиха на младежки семинар за перспективите пред БСП.  Ограничих се до "следващите десет години". Позицията ми бе, че БСП, Левицата

идва не "от "Позитано", а от живота

и затова съм уверен в доброто й бъдеще. Бъдещето на България е трудно, но проблемите не могат да се решат без социалистите.
Какво има да се случва? Мисля, че в идващото десетилетие България ще бъде страна - член на Евросъюза, който обаче ще бъде изправен пред императива съществено да промени начина си на функциониране. Десет години не са много - сегашният "планов период" и следващият без малко.
Целият Европейски съюз днес е заплашен от хронична икономическа стагнация. Европа се отучи да произвежда и ще й се наложи да си го припомня. Или финансовите кризи, породени от спекулативни "балони", ще идват една след друга. Националните партийно-политически системи в повечето западноевропейски държави преживяват кризисни изпитания. Близо половин век след пражките студенти все повече хора в Европа са готови да кажат: "ВСИЧКО НЕ Е ТАКА". Оценката не вещае "бунтове". В света на глобалното консуматорско общество те не са на почит. Мисля, че ЕС все пак ще оцелее, ще се справи, но ако се промени съществено. Например като спре демонтажа на механизмите за социална защита. Или си даде ясна сметка, че разбиранията на гражданите на страните членки за техния национален суверенитет не са израз на "национализъм" и "антиевропейско мислене". Брюксел трябва

да спре да се "бори" с националните държави

и с националните чувства и БСП трябва да участва в това преосмисляне. На 25-ата година от началото на "прехода" управляващите искат да задължат българските граждани да гласуват. Същите тези граждани, които през деветдесета година с упоение скандираха "демокрация" като панацея. Днес е ясно, че демокрацията е анти-демокрация, ако се реализира с манипулирани хора, с добре "изпрани" мозъци. Десетилетието, което идва, за Левицата трябва да е време за Ново просвещение - политическо и социално. През 2016 г. "социалният въпрос", който е родилното легло на Левицата, е по-жив от всякога.  
Идващото десетилетие трябва да приключи с т.нар. "войни с историята". След 1989 г. Западът се чудеше "как (сега) да третира Изтока". Можеше да следва едно отговорно поведение, опиращо се на мъдро разбиране на историята. Надделя друга позиция - на силна резервираност, недоверие и ако не винаги открито, то дискретно подсказана мнителност. За част от западната интелигенция социалистическият експеримент на Изток бе нежелан, но някак разбираем. Надделя друга позиция - че е станала някаква "грешка на историята". Поне за държава като България социалистическият режим дойде и в резултат на отхвърлянето на фашизма. Отделно, скъсване с изостаналостта. Радикалната българска десница 25 години "осъжда историята", т.е. това, което собствено се е случило. Войната срещу миналото обременява настоящето и травмира бъдещето. Българското общество трябва да се помири със собствената си история, а Левицата, която започна този разговор със себе си още през деветдесетте години, да не страни от историческите дебати. Гледам в снопа от изрезки със собствени статии - за пръв път съм писал срещу неомаккартизма в България през пролетта на 1992 г. Призивите на Левицата за национално разбирателство останаха безрезултатни. Вътрешнонационалната конфронтация на "историческа основа" просто трябва да спре и ако може, да не се чака 2026 г.
49-ият Конгрес ще отрече социално-икономическата и политическата философия, съобразно която се извърши българският преход - философията на неолиберализма. Това не бива да става просто като някакво идеологическо заклинание. Неолиберализмът трябва да бъде осмислен в дълбочина и така да бъде отхвърлен - надявам се завинаги... Той разкъсва непоправимо най-естествената обществена връзка - тази между икономиката и социалната ангажираност. Едната сфера е терен на печалбата, другата - на човечността и необходимата подкрепа.
Днес с охота някои обсъждат кризата в европейската система на политическо представителство. Поредицата инициативи за смяна на българския политически модел прикриват една базисна истина: провалът съвсем не е на "политическите партии".

Провалът е на неолибералната социално-икономическа система

при която след отпадането на последните "регулации" банки, фирми и застрахователи се държат към потребителите и към държавата като стадо кръвожадни зверове от джунглата, пуснати сред невъоръжени, кротки хора, а политиците, заплашени от остракиране заради "старо мислене", не смеят да възразят. Следващите десет години, освен че трябва да са години на градеж, трябва и да са време на дълбока социална критика на установилия се модел.
Централен проблем пред БСП през идващото десетилетие е осъзнаването на спестените публични дебати. Поради няколко групи причини сред висшите ешелони на партията е силно изявена "сдържаността" да се спори, да се отстояват леви тези пред другомислещи и опоненти на лявата политика. Така не може да се побеждава. Казва се, че България е най-обеднялата държава в ЕС; можем да се изразим и по друг начин -

тя е и най-ограбената страна

Левицата най-сетне ще отрече псевдореформаторските политики, ще отрече целите и логиката на асоциалните реформи. Четвърт век българската десница печели избори и обществена подкрепа предимно с фалшиви, блъфьорски обществени анонси. Днешната българска десница като цяло няма социално значима обществена оферта. Тя не може да каже на избирателите: "Ще ви намаляваме заплатите, ще ви натоварваме с непосилни такси, ще ограничим достъпа ви до болниците, ще работите повече, ще получавате по-малко, за да живеем (ние) по-добре". Затова в последна сметка няма какво особено да предложи, освен физиономиите на лидерите си. Оттук е и патологичния устрем на десницата за по-силно "мажоритарно начало" в изборите. Левицата ще печели, предлагайки по-добри политики, Десницата (може би) - "по-атрактивни личности", братя и сестри в самодоволството. Смисълът на неолибералните политики не е да изграждат общество на равните възможности и социалната справедливост. Обратно - неравенството е желано и мечтано. 
Големите обществено-политически задачи пред българското деградиращо общество днес и през близкото десетилетие са подчертано леви. Няма да кажа, че сега е великото време на левицата, защото в един несправедлив свят винаги е нейното време. Но днес

България просто трябва да се опомни

Живеем в една от най-десните държави в Европа, ако не и в най-дясната. Българската масова бедност и обедняване са функция на дясната, неолиберална политика, а не на нейните политически алтернативи. Тя сервира изпитания за всички, т.е. за девет десети от гражданите, примерно казано. 
Социално късогледият предприемач мисли, че като намалява работните заплати, става по-успешен капиталист. В условията на глобализация така само се гонят "работни ръце" от съответната държава, приближава се демографският колапс. В следващите десет години България има нужда от ляво управление - първо, за да премахне най-страшните последици от неолибералното късогледство, и второ, за да реализира друг тип реформи - социално отговорни. Четвърт век тече процес на десоциализация на България; цялото следващо десетилетие левицата е длъжна да работи за ресоциализация на България... Естествено, не става дума за просто връщане към додесетоноемврийски модели.  
Едно ново предизвикателство - радикалният ислям, е перспективна заплаха за България и за Европа. Да поддържаш тази преценка не е израз на "антиислямизъм", а трезво социално-политическо мислене. Девет десети от евромюсюлманите са порядъчни хора. На четиридесет един казва някакви щуротии, но още един-двама се вслушват в приказките му. Затова в България, страна с едномилионно мюсюлманско население, закрилата на мюсюлманите от досег с радикалния ислям е общонационална задача. 
Още нещо за

лидерството през ХХІ век

Лидерството е важен компонент от всяка обществена система. Неолибералният преход се опира на краен популизъм. Поражда се мнителното умозаключение: "Само Е (еди-кой си) може да оправи нещата..." Въпросният "еди-кой си" идва на власт, управлява - повече или по-малко сполучливо, и накрая се оттегля. Това е тя, отровата "авторитарна илюзия". В модерния свят тече глобална "криза на компетентността". Велики държави взимат очевидно недообмислени решения. В България това става особено често. Некомпетентните решения са непрекъснат извор на проблеми. Отговорно ляво лидерство - без силен популизъм - това е целта.
През следващите десет години БСП има мисията да ресоциализира българската държава и обществото - нищо по-малко! Да възстанови нормалните условия за жизнедейност в страната. Да тръгнат някакви поточета на завръщащи се български емигранти. Да очертае възможните перспективни пробиви, които да позволят на страната отново да се бори за достойно място под слънцето. Има да се преосмислят и преобразуват няколко десетки основни правни режима, свързани с икономическата и социалната сфера, и БСП ще доказва публична компетентност. Без задълбочен национален дебат за случилото се България просто няма да оцелее. Както е казвано многократно: без БСП не става.
Тези редове имат ролята на част от някаква лична конгресна позиция. Тя не отрича отговорността и вината на едни или други действия на Левицата, не се опиянява да брои колко пъти ГЕРБ е "бил БСП", защото след всеки удар върху БСП неизбежно е следвал друг, много по-тежък удар върху българския народ.