Бесове

    Доброто като че ли напуска нашите географски ширини. Такова озверяване у нас никога не е имало. Не че през годините назад отечеството е плувало единствено в спокойните води на толерантността и добротата, на взаимното разбирателство и почит. Днешният ни хал обаче преминава всякакви граници. Омразата, отмъстителността, насилието, немотивираната агресия, страхът, подозрителността и първенюшкото тържество на силния над слабия човек, като че ли се превърнаха в част от всекидневието. И най-важното, изглежда почти загубихме имунната си система за противопоставяне на тази изпълзяла в живота ни напаст. Заблуждаваме се с приказки за непроходилата демокрация, за нормалните трудности на прехода, с вечните лакардии за "борба" с организираната и битовата престъпност, пък и с някакви статистики, според които и на други места по широкия и близък до нас свят било така. И ако на витиеватите административни съждения все някой наивник все още може и да се върже, то досадното напомняне на политици и специалисти за подобни явления зад граница вече изобщо не трогват нашенеца. Защото в крайна сметка независимо от прословутата ни състрадателност към чуждата болка и сърцатата ни привързаност към "международна солидарност", когато ножът опре до кокала, се задейства логичният рефлекс за самосъхранение. Засега това нормално чувство е така сподавено, че намира отзвук най-вече в писъците на жертвите пред медиите. Далеч по тихо и предпазливо пред блюстителите на реда и правораздавателните органи и в крайна сметка потърпевшите се свиват в непрозрачната обвивка на болката без надежда за възмездие.
    Защо е така? Защо повече от четвърт век след 89-та стигнахме до дъното на несигурността? Защо за много от извършваните престъпления няма наказание? Защо агресията в училищата придобива застрашителни размери? Защо изобщо се допуска тази ромска и не само разюзданост, включително и с нападения срещу медици? Защо съдебната ни система оставя впечатлението, че в много от случаите законът или неговата интерпретация застава като опора на нападателите, а не на потърпевшите? И ЗАЩО обществото ни предпочита да страда, вместо да се изправи единно срещу най-големия бич за всекидневието ни?
    Ето защо, мисля си, може би наивно. Ами защото на първо място като общество сами сме си виновни. Колко пъти гражданите излязоха да протестират срещу вилнеещата престъпност с мисъл да окажат натиск срещу изпълнителната власт за спешни мерки и направо спасение на беззащитните хора? Пък и чуждите храненици на неправителствените организации се занимаваха поръчково с екология и всичко друго, освен с лекуването на голямата болка. Нека се замислим поне. Във всички години на т.нар. преход арогантността и агресивността нарастваше, пълзеше навсякъде - по улиците, в училищата, в ромските гета, в автомобилния трафик, във взетите "под аренда" за грабежи полупустеещи села, пък и навсякъде, където има живи същества. В същото време поредицата от правителства само ни омайваха с приказки за действия, пристигнали пари за не знам какво си, програми за "включвания" и всичко друго под слънцето, само не и с огнен меч да се съсече отровният плевел, който отрови хубавата и мирна българска земя. А той, плевелът, има няколко здрави и засега неизкореними корена.
За нарастваща агресивност сред младите виновници са семейството и отношенията в него, обществената и общодостъпната чрез новите технологии провокираща към насилие и аморалност информация, пък и живите примери за подражание. Няма да повтарям втръсналите констатации за поведението на родителите и неукрепналата психика на младия човек...
Изглежда е досадно да повтаряме толкова години защо я докарахме дотук и какви са причините. Като че ли се изморихме всички всекидневно само с възмущение да броим броя на жертвите и насилниците. А политиците да премятат заучената приказка с организираната престъпност и борбата с нея. "Битовата" сестра на този плевел обаче остава предимно встрани от обсега на вниманието на властимащите. А това мори предимно българите, вгорчава ежедневието им и най-вече нарастващото чувство за несигурност навсякъде. Ами дайте най-накрая солидно по-високи възнаграждения на полицаите, създайте им условия за работа, привилегии, направете тази важна професия привлекателна и за младите хора. Тогава ще има и резултати, а не само приказки от пусто в празно. Ако пък ще я караме постарому на парче, то масовият последен протест в Асеновград срещу нападението на роми срещу спортисти, може и да стане прелюдия към нещо, което никой здравомислещ не желае. Така че обуздайте бесовете със много строг ред и закон, защото времето неумолимо изтича.