Балканите остават опитно поле на големите

В края на своя мандат като ръководителка на външната политика на ЕС Федерика Могерини заяви, че "Балканите са в Европа, което се вижда от картата на Европа", и "трябва да се говори не за разширяване на ЕС, а за обединение на региона с Европа". За да се "извлече максимумът от европейско влияние на Балканите". Така се говори, когато трябва да остане някакъв спомен от собствената си дейност. Всъщност няма случай страните от региона да са се съмнявали, че са в Европа. Само дето едва сега някои, като австрийския "Дер Щандарт", решиха да напишат, че 

"в Европа липсват познания за региона и 

неговата история" и затова се допускали стратегически грешки. 

Няма спор, че ЕС е с най-голям принос в търговско-икономическите връзки с балканските страни, но мнението на руския външен министър Лавров, че "ЕС не се справя с ролята на посредник в решаване на конфликтите в региона", е напомняне, че медалът, както винаги, има две страни. Защото едно е да се каже открито, че основната цел на Запада е да се елиминира влиянието на Москва, отстоявано векове на Балканите, както и амбициите на Китай с неговия "Един пояс, един път", друго е да се интегрират страните чрез реформи, които да осигурят достигане на европейски стандарт за балканците. Не бива да се пропуска и влиянието на Анкара сред изповядващото мюсюлманска религия население в региона, което се дублира по неприемлив начин с потоци финансови средства от ислямските държави в Залива за изграждане на толкова джамии,  колкото не е имало и по време на Османската империя. 

Или, както казва Мирослав Додик, член на председателството на БиХ, "експериментите на Запада на Балканите продължават" и го допълва с известното "преобладават двойните стандарти, когато за едни може, а за други не". Няма друг политик в региона освен недолюбвания на Запад Додик, който да каже открито, че "ние сме срещу продължаващите опити за незаконно завземане на властта от хора, които действат за интересите на Запада". Което си е стара практика за влияние, когато при избори се гарантира водеща позиция на подходящ лидер, за да се осигури съответната прозападна политика. 

В тази връзка Берлин и Париж са се нагърбили със задачата 

да намерят изход от проблемните отношения между Белград и Прищина. Те организират на 29 април среща в Берлин между лидерите на Сърбия, Косово и Албания с президента Еманюел Макрон и канцлерката Ангела Меркел с идеята да се получи споразумение за взаимно признаване на двете страни и се тушират конфликтите, които непрекъснато избухват след едностранното обявяване на независимостта на Косово през 2008 г. Меркел е против промяна на граници или размяна на територии, което обаче бе подкрепяно от Вашингтон, целящ по-бързо признаване на Косово от Белград. Без да се пропуска, че стратегията на САЩ за изолация на Русия и повсеместно приобщаване на региона към НАТО бе една от причините за обявяване на независимо Косово. Спекулациите относно вида на споразумението, което ще се предложи на Сърбия и Косово в Берлин, варират от "осигуряване на своеобразен суверенитет на Белград в някои територии на Косово, както и за православните черкви и манастири там", та до "всеобхватно споразумение", което "няма да е само в полза на Прищина". Президентът Вучич не крие, че освен натиск върху Белград за признаването на Косово, друго не може да се очаква от срещата в Берлин. Затова изпрати външния си министър Дачич в Москва, за да обяви на висок глас, че "Сърбия без Москва не би могла да отстои интересите си по отношение на Косово". 

Отделно преди срещата в немската столица  Александър Вучич ще преговаря на 25-26 април с Владимир Путин и китайския лидер Си Цзинпин на форум в Пекин, където ще постави въпроса за натиска върху Белград за "нормализирането на отношенията с Косово". Продължава не толкова традиционният за Сърбия баланс в политиките на международната сцена, колкото търсене на опора за отстояване на национални интереси. Това по-скоро е сигнал към Запада, за да даде на Сърбия повече, отколкото е предвидил. 

Няма съмнение, че Вучич е прозападно ориентиран 

въпреки миналото на сподвижник на Милошевич, но организирането на протести на опозицията в страната, както и заплахите за отделяне на Войводина явно му идват в повече. Той е горещ привърженик на членство в ЕС, но няма как да допусне членство в НАТО, защото сърбите още ги боли от бомбите на алианса преди 20 години. Неговият премиер Ана Бърнабич е даже по-откровена в отстояване на прозападни позиции, но и тя неслучайно е на този пост. Знае се, че да бъде изолирана Сърбия и заобиколена от всички страни от членки на НАТО не е най-изгодната позиция за Белград. В Москва са наясно, че след приемането на Черна гора в алианса, което редовите граждани на миниатюрната държавица сами оцениха като "предателство спрямо приятеля Русия", Кремъл би трябвало под лупа да наблюдава знаците за "обръщане на палачинката" в Сърбия. Защото в геополитиката няма приятелство, а и не е сигурно дали отчетените от Лавров при срещата му с Дачич $2,1 млрд. преки руски инвестиции в Сърбия са достатъчни, за да останат в сила клетвите за "вечна дружба между Сърбия и Русия". Никак не е случайно, че в Москва зачестяват анализи в стил "докога ще лавира Вучич" или "Ще бъде ли Москва предадена от Сърбия?". В това отношение наблюдатели в Москва дават за пример 

България с приетата политика на "напрегнати отношения с Русия" 

Друг въпрос е каква ще бъде в такава ситуация политиката на Москва в региона. 

Засега има тревога и по въпроса с т. нар. "албански фактор" на Балканите, а присъствието и на албанския премиер Еди Рама в Берлин е знак, че Макрон и Меркел (значи и Брюксел) държат на този фактор. Убедеността на някои наши експерти, че заплахата с "идеята за Велика Албания" е само за да се "извиват ръцете на ЕС с цел бърза интеграция на Албания и Косово там" не кореспондира с изявления на албанския премиер за "план А" на неговата политика. Този план е консолидация на албанския фактор в региона, който започва с думите на Рама, че "Косово е част от Албания" и засега включва обща граница и пристанище за двете страни, безмитен режим и общ натиск над Брюксел за решаване на "косовския въпрос", което според Тачи изисква на първо време безвизов режим за косоварите.

У нас се пропусна и заседанието на 12-13 април в северномакедонския град Тетово на регионалния Съюз на албанските общини, включващи такива от Албания, Северна Македония, Косово, Черна гора, Гърция, Сърбия, където се говори за "еврорегион на етнически принцип", тоест да се институционализира обединението на албанците от съседните държави под егидата на Тирана. 

В ООН Великобритания е задействала "преместване на въпроса за Косово в раздела за процедурни въпроси", защото в този формат Русия и Китай няма да могат да прилагат вето по темата. После не били верни прогнозите, че кралството се връща със свои интереси в региона! 

Всички с интереси, а балканците масово напускат домовете си, защото са загубили вяра, че ще има добро бъдеще за децата им. Ако Додик в БиХ се бори против членство в НАТО и заплашва, че ще обедини Република Сръбска със Сърбия, ако Косово стане член на ООН, ако Орбан на съвместно заседание в Суботица със сръбското правителство си говори за "приключване на сегашната епоха в ЕС", ако Атина се изживява като нов водещ фактор на принципа "пръв сред равните", докато Зоран Заев в Скопие се изживява като Нобелов лауреат, а Москва и Пекин не дават вид, че ще оставят Запада сам да се шири на Балканите, тогава как ще се стабилизира регионът, и то в полза за гражданите си? На този етап отговори няма.