Автобусен валс из Европа

Пътували ли сте скоро в Европа с автобус? Ако не сте, направете го. Защото няма по-добър начин да задоволите любопитството си за това, което се случва днес на Стария континент. При това не сте заети да управлявате по принцип проблематичната си кола и се взирате в лентата на асфалта, който навсякъде е далеч по-добър от нашия. Воланът пък въртят едни мъжаги със средно телесно тегло около 120 килограма, посветени в тънкостите на живота върху колела и всички финеси за по-лесно преминаване на границите. Като истински шофьор-стюарди те общуват със затворените в тенекиената кутия кандидати за по-добър живот. И дават акъл на всички и за всичко.
В Сърбия граничният контрол е по правило сериозен. Обръщат багажа на едно албанче и две циганчета от Гърция. Особено с албанеца са много сериозни. То поначало няма сърбин, който да се разтапя от умиление в общуването с представителите на този етнос. Защото болката от отнемането на Косово от Сърбия по волята и с участието на световните ментори е все още жива и едва ли скоро ще се размие в европейската благодат.
Унгарците са много подозрителни и педантични. Напатили са се от имигранти. Проверяват основно багажното отделение да не се е сврял случайно някой субект от Близкия изток или Северна Африка. Отчитат справедливо трудно разбираемия си език и наблягат на английския. Което нямаше особено значение при равнището на чуждоезичната подготовка на автобусния състав.
Австрия винаги е била и си остава държава с пословична толерантност и по-либерален режим за чужденците. Неслучайно към нея отдавна се устремяват много търсачи на по-добър живот. Нашият автобусен транзит изобщо не впечатли граничните и митнически служители край Дунав. Може би защото вярваха на сръбско-унгарската "цедка", а и добре осъзнаваха, че голямата цел все пак си остава Германия.
Страната на Гьоте и Шилер ни посреща със строг, но бърз контрол. Очевидно имигрантите не ползват редовните автобусни линии. Те си имат свой превоз, пък и с все още действащата политика на "отворени врати" Германия на своя територия много организирано отвежда прииждащите в определените за тях центрове. Какво става след настаняването е съвсем друг въпрос. От моето пътуване през Нюрнберг, Франкфурт на Майн, Кьолн, Дюселдорф и Дортмунд останах с впечатлението, че германската държава е близо до шок. Толкова много са чуждоземците, както и дюнерджийиците. Все едно след световен потоп уплашени хора са намерили спасителен остров. Който обаче вече се клатушка от непосилната тежест. А не е известно какво ще се случи напролет с новата мощна вълна имигранти. Може ли да се предвиди с точност и поведението на трудно предсказуемата Турция, която е в състояние да отприщи бента за струпаните на нейна територия и край границата сирийци? Какво очаква бедните балкански държави, ако ги залее човешкият поток и полуостровът се превърне в своеобразен санитарен кордон за облекчаване на сложния континентален проблем? Това се все тежки въпроси, от които странят европейските бюрократи. А при разединеността на Европа (каква радост за някои!), едва ли скоро ще има и адекватни отговори.
След 36-часово пътуване най-накрая пристигнах до целта - Дортмунд. Съгражданите ни от ромски произход вече бяха слезли от автобуса и трупаха яки сметки за разговори с отечеството чрез роуминг. На приятелската ми забележка, че ще се превърнат в донори на "родните" мобилни оператори, те хитро ми отвърнаха: "Ами този роминг затова е роминг. Наш е, на ромите".
На стотина метра от автогарата съзрях група любопитни бежанци от арабски произход, които се бяха вторачили в прозорците на добре осветена зала. Вътре господа и дами на почтена възраст усвояваха тънкостите на виенския валс. Между танцуващите подтичваше доста кръшно и въртеливо учителят по танци и с тънка пръчица потупваше валсуващите мъже по кръста, за да бъде той изправен като на Антонио Бандерас например. Това възбуди неистов смях сред наблюдателите и те започнаха да се млатят по лумбалните прешлени. А един от тях измъкна отнякъде пръчка и бързо влезе в образа на "строгата господарка" от... танца.
Отдалечих се със своите грижи от веселата компания на наблюдателите и разнообразяващите всекидневието си с урок по танци господа и дами. И потънах в мрачни мисли за пропастта между тези два свята, но и за бъдещето на християнска Европа. Която справедливо остава отдадена на своите ценности, които обаче мнозина не разбират. Дано да греша!