Безпорядъкът е естественият вид на света

Убеден съм, че безпорядъкът е естественият вид на света. Това казва в интервю през 1999 г. Йордан Радичков. Вчера се навършиха 20 години от кончината на големия българския писател и драматург. Според него хората грешат, като се мъчат да поправят бъркотиите в света. "Човекът иска да подреди света, когато е неспособен да тури ред у себе си", казва той.

Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 г. в  село Калиманица до Берковица. Селото е разрушено през 1969 г. заради строежа на язовир "Огоста". Жителите му са разселени в околните селища, а къщите - разрушени. Родното си село Йордан Радичков нарича "моята малка литературна орница" и "село, изпаднало от каруцата на Бога".
На шест години той изгубва гласа си, изплашен от куче. Единствен приятел му става глухонямо съседско момиче, което си играело с него. Той не разбирал какво се опитвала да му каже и затова години по-късно разказва: "Винаги, когато пиша, имам чувството, че зад мен стои още един човек и ме гледа през рамото. И се чувствам задължен, когато говоря, да говоря от името на още един човек, който не може да говори - това е Глухонямата".

На 13 години остава без баща

Началното си образование Радичков завършва в съседното село Гаганица. През 1947 г. завършва гимназията в Берковица. По български език и литература учителите не му пишели повече от среден, защото не можел да напише съчинение по правилата. "Няма увод, изложение и заключение. Аз така продължих да пиша до края на живота си. Една история мога да я започна, откъде искам", казва Радичков. На въпроса кой е най-щастливият период в живота му, писателят отговаря, че е благодарен на съдбата, че е роден в Северозападна България. Неведнъж е заявявал, че черпи сюжети за творчеството си от своя роден край, който го омагьосва.
Призванието си открива случайно. Разболява се от туберкулоза и постъпва на лечение в санаториума в Искрец. След като се прибира в родното си село, от нямане какво да прави, започна да пише малки истории и да ги праща до в. "Народна младеж". "Това са историйки, свързани със сезоните - есен, зима, сняг, дебели преспи...", казва Йордан Радичков. Пишел ги на ръка и ги изпращал до редакцията на вестника. Главният редактор тогава Христо Цачев, впечатлен от стила и образността на Йордан Радичков, му предлага да стане кореспондент на вестника за Враца. Първият му репортаж е озаглавен "Ще приберем навреме богатата реколта".
През 1952 г. е назначен за сътрудник в софийската редакция на "Народна младеж". Започва да пише очерци, като се подписва с презимето си Димитров. Главният редактор на вестника му предлага да си измисли по-запомнящо се име. Бъдещият писател решава да използва фамилното име на дядо си Трайчо - Радичков. И така под дописка там за първи път се появява името Йордан Радичков. С дописките и очерците за вестника писателят понякога имал

проблеми, защото не пишел като другите

и особеният му стил обърквал редакторите. Упреквали го, че им дава материали, които не трябват на броя, но ги публикували, защото били увлекателно написани.
През 1953 г. Йордан Радичков и Дамян Обрешков са командировани от "Народна младеж" в Източните Родопи. Репортажите си Радичков пише бързо на машина и без да поправя почти нищо. От пътуването им в градовете Мадан, Рудозем, Златоград те правят пътепис, в който всеки пише своята част, публикувана в няколко поредни броеве на вестника. От тази командировка Радичков събира идеи и образи за първия си разказ "Той идва, Имигю, чуваш ли", публикуван през 1953 г. във в. "Литературен фронт".
През 1954 - 1960 г. Радичков е редактор във в. "Вечерни новини". От 1960 г. до 1962 г. той е в състава на Сценарната комисия към "Българска кинематография". От 1962 г. до 1969 г. работи като редактор и член на редакционната колегия  във в. "Литературен фронт", където завежда отдел "Белетристика".
В голяма част от произведенията си Йордан Радичков претворява истории за самодиви, караконджули и всякакви чудатости от родното си село Калиманица, които е слушал да се разказват по седянки. В своите разкази, новели и театрални пиеси Йордан Радичков използва оръжието на гротеската срещу абсурдността на света, пишат от списание "Куриер на ЮНЕСКО" и добавят, че той черпи изкуството си от селската мъдрост.
През 1959 г. се появява първият му сборник с разкази "Сърцето бие за хората". Следват сборниците му с разкази "Прости ръце" (1961),  "Обърнато небе" (1962).
Книгата, с която Йордан Радичков предизвиква полемика в литературните среди с причудливите си герои и случки, е сборникът с разкази "Свирепо настроение", излязъл през 1965 г. В него са публикувани разказите му "Верблюд", "Патицата" и "Лисицата, която се преструваше на умряла". От митичното село Черказки из страната и Европа изплуват странни създания - вълци, верблюди, клюводръвци, спешени врани, жаби, врабчета и лисици, които се правят на умрели, а дръзкото "Мамка му и прасе!" смущава литературната критика. От тази книга се появява и символът на Йордан Радичков - суматохата.
Белетристичните творби на Йордан Радичков са    
преведени в повече от 50 страни на 37 езика,    
сред които на английски, белоруски, гръцки, датски, естонски, испански, италиански, литовски, македонски, молдавски, немски, норвежки, полски, португалски, румънски, руски, словашки, сърбохърватски, тюркменски, украински, унгарски, финландски, фламандски, френски, чешки и шведски език.
По негови сценарии са заснети филмите "Горещо пладне" през 1966 г., "Привързаният балон" през 1967 г. и "Последно лято" през 1974 г.
През 1967 г. Йордан Радичков пише първата си театрална пиеса "Суматоха". Тя е поставена в Държавния сатиричен театър "Алеко Константинов" на 30 март 1967 г. от режисьора Методи Андонов.  През 1995 г. в Театъра на Българската армия за първи път поставят неговата пиеса "Опит за летене" под режисурата на Крикор Азарян. По повод премиерата на пиесата Йордан Радичков казва, че вече "никой не иска да хвърчи".
Четири години по-късно на въпроса кого от героите на деня би натоварил на своя балон той отговаря: "Никого не бих качил на балона. "Опит за летене" е игра за големи деца. Сега ние остаряхме, без да се усетим, убихме децата в себе си. Човек непрекъснато убива нещо в себе си, докато накрая и сам себе си изтреби".  
Пиесите на писателя са поставяни в Австрия, Беларус, Германия, Дания, Естония, Кипър, Литва, Полша, Румъния, Русия, САЩ, Украйна, Унгария, Финландия, Чехия, Швейцария.
От 1973 г. до 1986 г. Йордан Радичков е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет. От 22 май 1968 г. до 29 март 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели, а от 1986 г. до януари 1990 г. - и заместник-председател на българския П.Е.Н. клуб.

Той е един от 12-те интелектуалци,    

поканени на 19 януари 1989 г. на историческата закуска с президента на Франция Франсоа Митеран в посолството на Франция в София, на която са разисквани проблеми на общественото развитие в България.
На 10 юни 1990 г. Йордан Радичков е избран е за депутат в VII Велико народно събрание. На 15 август 1990 г. той подава оставка като народен представител. В речта си от парламентарната трибуна обосновава мотивите си, като посочва: "Никога не бях си представял, че можем до такава степен да занемарим народа си. Озлобление, грубост и безпардонност се разплискват навсякъде и във всичко. България продължава да бъде арена на политически борби и страсти. Великото народно събрание също се превръща в такава арена... Нека не забравяме, че има една друга, много по-голяма арена на пристрастия - тази арена е пълното със синини народно сърце. Нека не увеличаваме синините по това сърце".
През 1999 г. по повод 70-годишнината на писателя излиза сборникът "Литературната орница", в който са събрани 42 интервюта с Йордан Радичков от 1962 г. до 1999 г. - четири, взети от представители на различни редакции и публикувани без подпис, 16 - взети от жени и 22 - от мъже. Най-много разговори с Радичков - четири, е успял да направи Атанас Свиленов, следван от Кеворк Кеворкян, Димитър Стайков, Любомира Парпулова и Кристина Патрашкова. От книгата читателят узнава, че любимият звяр на писателя е язовец, че любимият му отбор е "Славия", че ненавижда търпимостта и харесва благонадеждните хора, че няма друго любимо изкуство освен писането. В интервю за годишния алманах за изкуство Et Cetera през април 2001 г. Радичков казва, че човек е добре да има повече от една съблазън. За него съблазните са две - прозата и драматургията.
На въпроса какво мисли Радичков за Радичков през 1999 г., писателят отговаря: "Аз започвам да се губя от самия себе си и сутрин, като се бръсна и се гледам в огледалото, виждам все по-слабо и бледо очертани контурите си. Боя се, че някоя сутрин, като стана и погледна огледалото, няма да видя нищо".  

БТА, със съкращения