На гости на етническата малцинствена група Миао

Представете си да пътувате из Китай и от Пекин, който спокойно можем да наречем "град на бъдещето", се озовете в... Гуанси. Територия, обявена за автономен район през 1958 г., където живеят 57 милиона човека. 38,7% от тях са от 12 етнически групи и именно тук се крие разковничето на магията на това място.
Щом кракът ви стъпи в Гуанси, изведнъж загубвате представа за времето и пространството. Не знаете какво първо ви привлича - дали "Сребърният плаж", мангровата гора, която предпазва от наводнения и природни бедствия, пътуването с лодка по река Лиджанг, а наоколо карстовите планини са загадъчно забулени в облаци или... едно малко, колоритно село, където живеят представителите на малцинствената група Миао.
За тях е много приятно да посрещат гости от страната и чужбина и още на входа на селището се виждат мъже и жени, облечени в шарени костюми, свирещи на музикални инструменти, някои невиждани никъде другаде по света.
Първоначално се замисляте дали пък по странно стечение на обстоятелствата не сте се озовали някъде в Латинска Америка? Музиката, шарките по дрехите, дори самите хора много приличат на наследниците на маите и инките. Но в часовете по история никога не е ставало въпрос индианците да произлизат от Южен Китай. Тогава на какво се дължи това сходство? Или президентът Си Дзинпин не е наистина прав в твърдението си, че всички живеем в едно глобално село и в действителност не се различаваме толкова много?
Пристъпвайки прага на това вълшебно място, местните жени ни предлагат чашка чай, което е много добра идея, защото денят е студен и дъждовен. Но лошото време не може да помрачи ведрото настроение на местните - те не спират да се усмихват, пеят и танцуват.
Старейшината ни развежда и обяснява с гордост как протича един ден на един Миао.
"При нас децата се раждат талантливи", посочва той към едни младежи и пояснява: "Още от люлката момчетата умеят да свирят на музикални инструменти, а момичетата пеят и танцуват." И се опитва да убеди посетителите да посвирят, но всеки се притеснява да опита, наясно с бедните си музикални способности.
В едно помещение, около запалено огнище в средата, няколко жени са седнали в полукръг и варят нещо, като през цялото време пеят ли пеят, за да е вкусно това, което приготвят. Оказва се, че е "ориенталско кафе". То, разбира се, няма нищо общо с кафето, с което сме свикнали - нито на външен вид, нито на вкус. Прилича по-скоро на вид супа заради продуктите в него, а кофеинът е няколко пъти повече, отколкото в напитката, която знаем, затова пък няколко глътки дават сили и енергия за целия ден.
"За това място трябва да знаете две много важни неща", с усмивка отбелязва нашият домакин. "Първо - тук много хора откриват любовта. Младежите наблюдават девойките как готвят и се наслаждават на песните им. Така намерих и съпругата си!", усмихва се лукаво той. "Другото нещо е, че за нас всяка храна е лекарство. Всичко, с което се храним, е полезно за тялото ни."
Първоначално не разбираме какво иска да ни каже, но щом идва време за обяд, си припомняме думите му. Хлябът на масата е... зелена питка. Много от чуждестранните гости се колебаят дали да опитат, но след това ни разясняват, че в тестото е изцеден сок от различни билки и това придава цвета, но и го прави полезен за стомаха. Повечето от плодовете, които ни сервират за десерт, са добри за гърлото, сърцето, бъбреците...
А за да се потопим наистина в необикновената атмосфера, ни преобличат в традиционните костюми, учат ни на местни игри и танци и... разгадаваме тайната на щастието им. Няма значение какво е времето навън за хората, които носят слънцето в душата си.
Вероятно селото на хората Миао няма да фигурира в офертите на много туристически агенции, но мястото не е за типичните туристи. То е за пътешествениците. Каква е разликата ли? Туристът иска да избяга от живота, докато пътешественикът иска да го изживее!

Снимки Авторката