Поетът и българинът Георги Джагаров

Ще започна с първия куплет от стихотворението "Стон-95" на Матей Шопкин, което поетът написва по време на последната ни раздяла с Георги Джагаров:
Към вечността - и слънчева и звездна,
ти тръгваш в този черен зимен ден,
ти, който бе и безизходна бездна,
и връх, от светли бури озвучен...
Дори да не са някакъв поетичен връх, тези думи точно рисуват образа на големия наш стихотворец Георги Джагаров. Бидейки безизходна бездна, той бе и връх от светли бури озвучен.
Роден на 14 юли 1925 година в село Бяла, Сливенско, той започва образованието си в своето родно село и го завършва в Литературния институт "Максим Горки" в Москва. Озарен от комунистическите идеи още като момче, той попада в затвора, откъдето излиза на Девети септември 1944 година.
По-късно той е председател на Съюза на българските писатели, а след това и председател на Държавния съвет на Република България. Всички тези високи длъжности може би пречат на поетическата продуктивност на твореца, но не променят необуздания му нрав.
Със свое вътрешно съгласие и удовлетворение прочетох някъде следните думи: "Георги Джагаров е трагична личност, подобно на Яворов. Не случайно поезията му по сила се родее с Яворовата. Сродна е и любовта им към България".                                      Малцина други поети биха могли да напишат в стиховете си думи като следните:
Земя като едва човешка длан...
Но по-голяма ти не си ми нужна.
щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.
Това е началото, но не по-малко силно завършва стихотворението:
Земя като една човешка длан...
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не от разстояние,
а с обич, от която съм пиян!
И тези думи са написани не със стихоплетско майсторство, а са излети от душата на поета.
Една след друга излизат и поетичните книги на Георги Джагаров: те са нееднократните издания на стихосбирките "Моите песни" - за първи път през 1951 година, "Птици срещу вятъра" - 1956, "В минути на мълчание" - 1958, "Стихотворения" - 1969, "Понякога" - 1975, "Сезони" - 1981, "България - една човешка длан" - 2005, както и редица книги не със стихове. За поезията му са написани много статии, повечето от които се прекланят пред творчеството на големия поет, а и някои - това е неизбежно - които хвалят големеца.
Вече утвърден като поет и държавник, Георги Джагаров изненадващо за критиците и почиталите на поезията му опитва перото си и в драматургията. Редица утвърдени наши поети от онова време започват да пишат и пиеси - Иван Пейчев, Славчо Красински, Иван Радоев, Първан Стефанов, Стефан Цанев, Недялко Йорданов... Техните драматургични творби стават едва ли не гръбнакът на театралните репертоари.
Между тях е и Георги Джагаров. Неговите три пиеси му определят не добро, а безспорно място и в драматургията ни. Те са "Вратите се затварят" - 1961 година, "И утре е ден" - 1963, и "Прокурорът" - 1965.
На особен репертоарен успех се радваше силната гражданска драма "Прокурорът". В едно време, когато гласно или негласно в нашата драматургия числено превъзходство имаха пиесите със загладени житейски конфликти, драмите на Джагаров правеха впечатление с истинските си противоречия, взети от живота.
Големият руски критик и теоретик на литературата Висарион Белински беше нарекъл драматургията "венец на поезията". Активното включване на толкова изтъкнати наши поети в сценично творчество е също доказателство на неговите думи.
Нима сонетите на Шекспир или театралните изяви на Пушкин и Лермонтов, както и на нашия Валери Петров, не ни говорят за същото? Примерите са много - и понякога жанрът се определя от съдържането. Големите автори не търсят теми за формата, която са избрали, а поставят намерения сюжет в най-подходящата за него форма.