И българи са управлявали Европа през Средновековието

Един внимателен поглед към средновековието ще забележи не един и двама известни българи от онова време в европейските династии, във висшата аристокрация на Европа и в управлението на Европа! Този процес е започнал основно след възстановяването на Второто българско царство, в началото плахо и предпазливо. 
Отприщването е поставено от Иван Асен II. Провъзгласил се с пълно право за василевс (император), той има 7 династични брака. Но докато първите шест са главно политически и целят придобиването на нови територии, сключването на взаимно изгодни съюзи и подсигуряването на мирни договори, то последният е обвеян с романтика.

Патриарх Евтимий въздава упование и смелост на народа български

На преклонна възраст Иван Асен II се жени за дъщерята на Теодор Комнин, която е с 29 години по-млада от него. Според свидетелството на Георги Акрополит Иван Асен II е обичал Ирина както Антоний Клеопатра, а дори и повече. Същото чувство към него изпитва и младата Ирина, която направо обожава съпруга си. На смъртното му ложе през 1241 г. тя до последния му дъх държи ръката му, а когато животът го напуска,

иска да го придружи... в отвъдното

Династията на Асеневци буквално се вплита в династиите на византийските императори, така че хронистите понякога сериозно се объркват при определенията си кой седи на трона на константинополските василевси - ромей или българин. Показателен в това отношение е следният случай.

Вселенският патриарх с българска кръв Йосиф II пристига на бял кон във Флоренция (фреска, детайл)

По време на Палеолозите Михаил VIII Палеолог омъжва дъщеря си Ирина за Иван Асен III. Дъщерята на неговия син Андроник Асен става първата византийска императрица и царува от 1347 до 1354 г. От брака й с император Йоан IV Кантакузин се ражда Матей Палеолог Асен, който впоследствие става василевс, а след това е наследен от дъщеря си Елена. Асеневската нишка по женска и мъжка линия трайно присъства сред византийските династии до края на ХIV в.
Но Асеневци се споменават не само на Балканите. Забележителна в това отношение е съдбата на принцеса Мария Асен. През 1404 г. испанският гранд Роже де Флор предприема свой кръстоносен поход в Мала Азия, където вече трайно са се настанили турците. Той не успява и с помощта на пирати прехвърля остатъците от войската си на остров Кипър. Там е радушно посрещнат от управителя Йоан Асен. Влюбва се в дъщеря му Мария и получава съгласие от баща й да се омъжи за нея. Отвежда я в Испания, където скоро след това става първи гранд на кралството и фактически владетел на Каталония.
Съвременникът на събитията Роман Мунтамер в своята "Хроника" пише:

"Принцеса Мария е сред най-красивите и най-умните жени на света"

Става известна като Санта Мария Булгара. В нейна чест и като признание за заслугите на съпруга й е написана опера, изпълнена за първи път на 25 януари 1878 г. при възкачването на престола на испанския крал Алфонс ХII. Възпята е и в испански песни и легенди.

Ирина Комнина и Михаил II Асен

Сред последните известни от рода Асеневци е Елена, съпругата на султан Махмуд II Фетух, известен с прозвището си Завоевателя (1451-1491 г.). Друга е Зоя-София, която е съпруга на Великия княз Иван III и поради това е Велика княгиня от 1472 до 1505 г.
Последната българска царска династия, тази на Шишмановци, има сложна съдба. По нейно време България е раздирана от междуособици, които довеждат до разпокъсването на държавата. Това отслабва нейните възможности за съпротива срещу нашествениците. Когато разбира, че не може да се справи с тях със сила, Иван Александър се принуждава да води преговори със султан Мурад I. Султанът вижда дъщеря му Тамара и безумно се влюбва в нея. Заявява, че е съгласен на всякакви условия, ако баща й му я даде за жена.
Когато Иван Александър съобщава това на дъщеря си, тя отговаря: "В никакъв случай, аз ханъма не ставам!"
Постепенно обаче се убеждава, че това е единственият изход да бъде запазено българското царство и се съгласява на саможертва. Но щом я отвеждат в Одрин, който тогава е столица на османлиите, тя изгонва всички наложници на султана и му казва, че само тя ще му бъде жена. Категорично отказва да приеме мюсюлманска вяра и в покоите си има олтар с икони на Исус Христос и Дева Мария.
Когато ражда син, го кръщава Иван-Мурад. По нейно искане султанът й написва

ферман, че Иван-Мурад ще наследи трона му

 а тя, ако е жива дотогава, ще стане валиде-султан. За съжаление, наречената вече султанка Кера-Тамара, умира през 1386 г. Тогава синът й е едва на 15 години. Малко след смъртта й той е отровен или удушен...
За последния известен от рода Шишмановци, които са участвали в ръководството на Византийската империя, се смята константинополският патриарх Йосиф II, незаконен син на Иван Шишман. Когато турците стигат вече до Дунав, древният Византион все още се държи, но въпрос на време е да бъде превзет. Тогава Йосиф II уговаря император Йоан VIII Палеолог да потърсят помощ от Европа, което може да се постигне чрез споразумение с папата - подписване на уния за признаването на върховенството на католическата църква. При тогавашното положение няма друг изход.
 Императорът се съгласява и един византийски кораб, на който се намират Йоан VIII и Йосиф II, пристига в Рим. За да не ги сметнат за изпаднали в крайно бедствено положение и явяващи се като просители, те пристигат на бели породисти коне със златотъкани одежди и хоругви. Този момент е увековечен от видния италиански художник Беница Галци в една негова фреска, която и досега може да се види в двореца Рикарди, бивша резиденция на Медичите във Флоренция. А образът на Йосиф II е изобразен на бронзовата врата на базиликата "Св. Петър".
Папата обещава съдействие, но без определени срокове, въпреки че императорът и патриархът искат помощ веднага, защото положението е повече от критично.
Делегацията се връща в Константинопол и там я заварва вестта, че турците са прокарали по суша корабите си през Златния рог, така че крепостта вече е обкръжена от всички страни и съдбата й е почти предрешена!
Йоан VIII Палеолог умира от разрив на сърцето.

Патриарх Йосиф II поема отбраната на града

 като се облича във войнишки дрехи. Загива при сражение на крепостната стена. По-достоверната версия обаче е, че отива във Флоренция. Там има и негов гроб, запазен досега. Смята се, че той е бил една от последните издънки от българската духовна аристокрация, управлявала Европа през средновековието, но това не е така.
Сиянието на българската култура и духовност през втората половина на ХIV в. е свързано със създаването и утвърждаването на Търновската книжовна школа, която няма равна на себе си в целия славянски свят. В различни периоди някои съветски историци се опитват да омаловажат този факт, но надделява мнението на акад. Д. Лихачов, според който "Благодарение на Търновската книжовна школа България застава начело на обединението на цялата славянска писменост, което има главно значение не само за нея, но и за цялото славянство".
Главен деятел в тази школа е патриарх Евтимий. В нея се обучават стотици духовници и книжовници, които дори във времето, когато е надвиснала угрозата от турското завладяване, не престават да разпространяват словото и вярата.
Когато турците нападат Търново, патриарх Евтимий сменя църковните одежди с воински и ръководи отбраната на града. Той е пленен и осъден на посичане, но

щом палачът замахва с брадвата, ръката му се вдървява

 Удивени от чудото, турците заточават Евтимий в Бачковския манастир и оттам той продължава да направлява българската духовност.
Част от оцелелите негови възпитаници се прехвърлят в други страни, главно Сърбия, Влашко и Молдова. Благодарение на тях се оказват неуспешни опитите на католицизма да установи свое влияние в тези земи и да наложи латиницата. Православната вяра и до днес е запазена в Сърбия, Македония, част от Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина. В Румъния на кирилица се пише и чете до втората половина на ХVIII в., като дотогава почти цялото население изповядва православна вяра. Сред българското население в Молдова и Бесарабия това е запазено и досега.
След падането на Търновското царство през 1393 г. и на Видинското през 1396 г. учениците на патриарх Евтимий отиват в други страни да разпространяват постиженията на българската култура и духовност. Най-известен сред тях е Киприан, който най-напред отива в Константинопол, но после се отправя на север. Още преди падането на България под турска власт, през 1375 г., той е изпратен от патриарх Евтимий като представител на българската патриаршия в Цариградската. После го отзовава, защото е получил прошение от Киевския княз да му изпрати духовнник, който да оглави митрополията в неговата страна. Впоследствие става Московски и Всерусийски митрополит, след това

Киприан е обявен и за патриарх

 Само 20 години след смъртта му той е канонизиран за светец на руската православна църква.
Друг бележит ученик на патриарх Евтимий е Григорий Цамбалак. Той заминава за Сърбия и става игумен на Дечанския манастир. Там организира и описва пренасянето на мощите на св. Петка от Търново в манастира, за да се съхранят от турско поганство. През 1403 г. се отзовава на молбата на молдовските българи в тогавашната столица Сучава да изнася проповеди за техния произход и духовност. През 1414 г. Григорий Цамбалак е избран за Киевски митрополит. Той пише похвални слова за патриарх Евтимий и Киприан, които се разпространяват в Русия, Сърбия и Влашко.
Малко по-неизвестен е Константин Костенечки, който отива в Сърбия и там се отдава на литературна и педагогическа дейност. Той допринася за прочистването на латински букви от сръбската писменост и превежда проповедите и молитвите от черковнославянски на български език. Така те се четат до падането на Сърбия под турска власт. Под негово давление престава да се употребява буквата j вместо й, z вместо з, х вместо кси.
Много българи успяват да се спасят от турския погром и да се преселят в Унгария, Влашко, Молдова, Русия и Украйна. Още през 1384 г.  боляринът Зойко Войтекович Търновски с дружина от 150 души след 4-месечен поход стига до Москва и постъпва на служба при великия княз Дмитрий Донски, който първи е нанесъл погром на татарската орда, но остатъци от нея все още нападат руски градове и села.
Княз Донски назначава Зойко Търновски за командир на охранителен отряд. Освен 150-те българи в състава му той го попълва и с 200 казаци и допринася за пълния разгром на татарите. Поради заслугите си е избран за атаман и

получава длъжността управител на Новосибирска област

 Там той става известен като родоначалник на рода Войтекови. Негови представители са Василий Семьонов Войтеков, воевода на Новосибирск през 1563 г., Сергей Войтеков, който оглавява защитата    на Троицко-Сергеевския манастир при полско-литовското нападение през    1608-1610 г., Иван Григориевич Войтеков, изпратен от император Петър Велики да учи в Холандия и след това Петър I го назначава за дипломатически представител на Русия в Англия, ген. Алексей Войтеков, отличил се в боевете срещу Наполеон, Александър Войтеков - професор по литература и писател, ген. Василий Войтеков - пом.-началник на главната императорска квартира, Александър Войтеков - основоположник на климатологията в Русия и др.
А ето и един много малко известен, но крайно любопитен факт. Популярният френски поет Пиер дьо Ронсар (1524-1575 г.), признат за предтеча на френския класицизъм, през 1557 г. пише на своя приятел дьо Бере писмо в стихотворна форма, в което се упоменава: "А моят дядо води своя род, где Тракия от Дунав е на пътя".
По-късно в Парижката национална библиотека е намерен документ, който удостоверява, че родът на Пиер дьо Ронсар е от България. По този повод през 1982 г., живеещи във Франция българи, засаждат на гроба му в манастира "Св. Козма" рози, както и в замъка Ренсониер, където е роден. И на двете места са поставени паметни плочи с надпис: "Тук бяха засадени български рози за спомен от дунавските потомци на поета".
Това е едно увековечаване на българския принос в европейската християнска цивилизация, но е само част от нейното цялостно признание.

Светци с български произход

Те може би са най-забележителното нещо, което някога съм срещал - българи, които са  канонизирани за светци в чуждестранни църкви! 
За св. Киприян вече стана дума. Всичко свързано с него донякъде е сравнително лесно обяснимо. Има обаче неща, които направо граничат с чудатостта.
През 2011 г. бях в Италия и посетих град Бриндизи, където се срещнах с проф. Карло Бенучи, специалист по църковните въпроси. Той ми разказа историята на мадона Грацие Алумиере. По време на Втория кръстонсен поход (1147-1149 г.) италианският рицар Маурицио де Алумиере вижда в околностите на днешен Ямбол дъщерята на болярина Стимер - Бормина, която тогава е била на 14 г. Безумно се влюбва в нея и моли баща й да му я даде за съпруга. Стимер дава съгласието си, оженват се и Маурицио я изпраща при родителите си в Бриндизи, където да го чака до завръщането му от похода.
Цели 11 години обаче от него няма никаква вест. Вече на 25 г. Бормина се е превърнала в истинска красавица и е обект на многобройни ухажвания от местните аристократи. Тя обаче заявява, че ще чака съпруга си. Спазва този обет до края на живота си, въпреки че Маурицио никога не се завръща. Става обаче символ на съпружеската вярност и 30 г. след смъртта й е канонизирана за светица.
Но Италия е сравнително близо до България. Ами какво да кажем за св. Михаил от Амейра, град в далечна Испания. Според преданието той е отвлечен от пирати български рибар в околностите на Анхиало, когато  излязъл с лодката си в морето за риболов. Бил изключително красив младеж и затова пиратите се опитали да имат близост с него. Но всеки път, когато някой се доближавал с подобно намерение, той изваждал дълъг нож и го отблъсквал.
Една нощ пиратският кораб акостира до Танджер, тогава той се хвърля в морето и плува 40 км до бреговете на Испания, като при това е привързал през кръста си торба с 6 кг злато и скъпи бижута, които е взел от пиратите. Пристига жив и здрав, купува кораб, набира екипаж и за 20 г.

очиства южното испанско крайбрежие от пиратите

 които с набезите си причиняват големи щети на местното население. С плячката построява 4 черкви.
Умира на 60-годишна възраст. След 40 г. е провъзгласен за светец и денят му се чества на 6 октомври, когато е починал. В четирите черкви, посторени от него, и до днес се продават картички с изображение как той сразява пиратите, и източноправославен кръст, който се отличава от католическия. Местните жители го наричат св. Михаил Бугаро.
През май 2012 г. моя съученика, която се омъжи за сириец-християнин, се завърна в България поради усложнената там обстановка. Разказа ми, че в околностите на град Латакия има български православен манастир, създаден през ХV или ХVI в. За негов основател се смята монах Иларион и затова манастирът е кръстен на негово име. Той е обявен за светец от Антинохийската църква през 1715 г., защото е покръстил 3800 араби в православна вяра, които се наричат маронити.
Погазеното българско православие се връща към нов живот със създадената през 1870 г. Екзархия, която включва основните етнически граници на българите от устието на река Дунав до Бяло море и от Черно море до Охридското езеро, въпреки че и зад тези предели има многоброен български етнос.
Сега сме се събрали в земя като една човешка длан, както казва поетът. На нея ни е отредено да живеем и дай, боже, да пребъдем като българи. И нищо не ни пречи да славим миналото си и да се гордеем с него.