Заклет трезвеник реди колекция от 500 бутилки

Ранното студено утро ни заварва в трамвай 22. На път към последната му спирка по бул. "Ботевградско шосе". На една туба бензин от центъра, на толкова и от Ботевград, както казват местните. Подканват ни да слезем. Кратко лутане сред магазинчетата на автобусното колело и веднага ни упътват към кафето на Любен. Без колебание връхлитаме в малкото помещение. Очите ни обгръщат стените, накичени със стари портрети. Цялото кафе е някак странно ретро. Погледът ни обаче залепва на лавиците над бара. Обсипани са с... бутилки. Но от онези, малките, които гальовно наричаме патрончета.

552 - така отговаря на негласния ни въпрос поглед към шишенцата зад гърба му младият мъж зад бара. Усмихва се и подава ръка за поздрав. Очаква ни. Любен Чалъков, по-големият син на художника карикатурист Георги Чалъков, ни посреща с обичайния за мястото му въпрос - кафе или чай. Докато отпиваме първата глътка кафе, започваме с въпросите за колекцията зад гърба му.
Не знаех колко са допреди седмица, разказва Любен. Решил да ги подреди и ги изброил. Събира ги от 1993 г. Ако беше някой друг, да ги е изпил, но Любен е заклет трезвеник. Работил години във фирма, свързана с алкохолния бранш, видял едни от първите патрончета, които дошли в България с рекламна цел и така се родило хобито му.
Колекцията преживяла странни митарствания - подвизавала се в кашони, по складове за алкохол, в дома му. Докато най-сетне не си намерила мястото - на лавиците в малкото столично кафе. Вече и те не стигат, трябва нови да направим с братовчед ми, който всичко сам е измайсторил в това кафене, разказва Любен.
Не е единственият у нас, който колекционира патрончета. Има и други, познавам един в София, който е събрал 1000, друг - 900, разказва Любен. Миналата седмица, след като се разчуло от посетители и търговци за хобито на Чалъков-син, вратата на кафето се отворила и влязъл млад мъж. Дошъл чак от Троян. Подал ръка на Любен и му казал, че притежава 1500 малки бутилчици. Така в главата на събеседника ни се затвърдила идеята да си направят сдружение. Да се чуват, да си разменят бутилчици, да си говорят. Затова бил нужен и интернет сайт, който в момента подготвят. Има такива сдружения - и в Русия, и в Украйна, ще е интересно да се виждаме, да си комуникираме помежду си, споделя Любен.
Модерният интернет обаче не му е много присърце. Освен че "разваля" децата, той не позволява на хората да се виждат очи в очи, да си подадат ръка, казва той. То е много лесно да събираш такива бутилчици чрез интернет. Хоп и цял контейнер можеш да си поръчаш, разпалено обяснява Любен. Той обаче не "практикува" този способ, за да попълва колекцията си. Предпочита сам да види някоя бутилка и да се сдобие с нея, като си я купи, или да му я донесе някой тук, в кафето. А хора всякакви обогатяват сбирката му - и близки, и роднини, и познати, и непознати. Някой дойде, види какво има по стената, после пътува и току влезе в кафето след месец и му подаде бутилчица. Не го познавам човека, но ми стане едно хубаво, хубаво, разказва Любен.
Така колекцията му се попълва с истории. Спомня си всяко патронче откъде е, кой му го е донесъл, как се е сдобил с него, срещу какво го е разменил. Едни от най-интересните бутилчици са подарък от съпругата му Ани. Тя пътува често и може да ми носи десетки патрончета, но не е чак толкова запалена, просто ме подкрепя и поддържа огъня, споделя Любен. Ани със смях си спомня как някой път не му е купувала нещо интересно като дизайн, но му е разказвала за него, а той после седмици "боледувал", докато се сдобие с поредната част от колекцията.
Не знам още колко ще ги събирам, продължава разказа си Любен. С годините течността в някои шишенца е поизветряла и затова са полупразни или празни. Само веднъж-два пъти подпийнали клиенти искали барманът да им сипе по "едно малко". Иначе всички посетители на кафето с интерес го разглеждат и се радват на бутилчиците. Познават и Любен. И не спират да го поднасят, че може да кандидатства за Книгата на Гинес. Той обаче махва с ръка и продължава да живее в собствения си свят. Не искам никакви книги, никакви рекорди, това си ми е занимание, приятно ми е, хубаво ми е, споделя той. Докато не им знаех бройката, сякаш повече ме дърпаше да събирам нови и нови. Сега пак ще ги събирам, но е някак по-различно. Искам хората да ги гледат, да им се радват като мен, те да ги накарат малко да се усмихнат, да си отпуснат душата, размечтава се Любен.
    Не съм маниак, просто това ми е хоби, не спира да повтаря събеседникът ни. Е, понякога с месеци не събирал бутилки, дори две години пауза направил, но после продължил. И в същото време разпалено обяснява как два месеца е страдал, докато се сдобие с една от най-ценните си придобивки - колан с 24 бутилчици. Без колебание отваря кутията и запасва патрондаша. 150 лв. му  струвало приключението с атрактивния колан, който познат му донесъл от Германия. Има и такива бутилчици, за които е платил по 50 лв., защото са част от уникални колекции, но това за него е без значение. Исках да я имам и направих всичко за това, простичко вдига рамене Любен. Една жена преди време му донесла много старо патронче - на повече от 30 години е, обяснява събеседникът ни. А редовен клиент в кафето, клатейки глава, допълва: "На повече е, Любе, на повече..."
    Не му е мястото тук на това заведение, допълва под сурдинка Любен, когато и последният посетител в ранния час напуска кафето. Казва го няколко пъти, защото смята, че хората май не оценяват какво нестандартно преживяване и пътуване им предлага. А те не само оценяват, но и говорят с любов за Любен и заниманието му. Да беше на "Раковски" или "Шипка", друго щеше да е, продължава да мечтае събеседникът ни.
Следващият клиент на бара бързо го връща в реалността. Трудно им е на хората, искат всичко да имат, а не им трябва, започва да "философства" Любен. Лакомията, ламтенето - те ще ни погубят, клати глава той. Завистта е страшно нещо, отдръпнаха се хората, продължава събеседникът ни с разреза на портрета на днешния българин. Тук-таме има проблясък и надежда, но нищо не може да се направи, допълва песимистично той. Не знам какво ще стане и с 13-годишната ми дъщеря Михаела, много е различна от майка си на тези години, а и компютрите... тревожи се Чалъков-син. После допълва, че и тя има ген на художник, но дано е по-сериозна от него, защото той навремето не постоянствал. Силата ми е тук, в търговията, намерил съм си мястото, отбелязва Любен.
    През цялото време не спира да "шета" зад бара, да прави кафе, да размени приказка с всеки посетител. Докато взема пари на младо момче, не пропуска да го пита как е животът. Подхвърляме на шега, че с кафето се подарява на всеки клиент по едно патронче по избор. "А-а-а, не!", провиква се Любен с усмивка. Клиентът също се подсмихва. Защото знае, че Любо не дава колекцията си за нищо на света. Тя е част от живота му. Тя е неговият свят, който го откъсва от сивото всекидневие, от егоизма и пошлостта на живота.