На лов за бели мечки край екватора

"Защо ли хората, които могат да оправят света, са толкова заети с каране на такси или подстригване?"
Неизвестен автор

Колко ли влакови композиции с печатарска хартия и цистерни мастила са изразходвани върху територията българска по темата "В каква степен да е държавното участие в икономиката и дали изобщо и в нейното управление? Колко малка да е държавната намеса? Колко неограничено да е доминирането на Негово Величество Пазара?" А маратонските ексерсизи по електронните медии предъвкват темата нонстоп.
От теоретичните (по-често - псевдотеоретичните) баталии се вдига повече пушилка, отколкото след артилерийската подготовка при Бородинската битка. Но, както е било многократно доказано, истината не само се ражда в спора, а и по-често там се погребва. Е, после мнозинството българи научават, че пътят към глада е постлан с компетентни експертизи.
Нали обаче всяко правило има изключение, има тема, и то точно в икономическата сфера, която българските политици, икономисти, политолози, социолози, социални антрополози и пр. -ози заобикалят, все едно са съзрели мамба в джунглата. Като вкупом са единодушни, че тази тема е най-добре да бъде напъхана в информационния кариер. Темата за участието на суверена в управлението на икономиката.
Каква е понастоящем у нас ситуацията и до какво доведе идеологемата, че "демокрацията е неотделима от пазарната икономика и че успехът на едното води до успех и на другото, и обратното", следователно те са симбиотично неотделими.
Не кой да е друг, а Джордж Сорос в своята книга "Кризата на глобалния капитализъм" споделя, че в неговите условия и при доминиращата идеология на пазарния фундаментализъм, т.е. че пазарите са не само господстващи, но представляват и саморегулиращ се икономически фактор, най-голяма вероятност да уцели джакпота в живота притежава

морално безскрупулният субект

пренебрегващ социалните и моралните ценности, които са основата на социалния интегритет. Както отбелязват с нарастваща тревога дори поддръжниците на "социално възвишеното и прекрасното" - неоконсерваторите, в света на всеобхватната пазарна регулация и на оскотяването на всичко, на маркетизацията и утилитаризма** във всички сфери на социалния живот, не остава територия на ценности сами по себе си, за цели извън сферата на непосредствената изгода. Днес навсякъде според Джордж Сорос: "Важен е успехът, независимо от това, как е постигнат. Политиците печелят признание за това, че са избрани, а не поради принципите, които те изразяват. Бизнесмените са оценявани по тяхното богатство, а не за тяхната честност или по приноса на техния бизнес за социалното и икономическо благополучие. Това, което е правилно, се подчинява на това, което е ефективно, и така става възможно по-лесно да се успее, без да се обръща внимание на въпроса какво е морално. Не е необходимо да казвам, че виждам голяма опасност за стабилността на нашето общество." Което идва да покаже, че Джордж Сорос не е горд римлянин, след като не търси упование в латинската поговорка, че "Злощастен е онзи, който не умее да живее сред опасности".
И горните разсъждения все пак са направени относно една страна, където при първоначалното натрупване на капитала определящо значение са имали усилията на милиони дребни собственици, които чрез своя упорит труд и строго подчинение на нормите на протестантската етика са натрупали богатствата си. Без да се водят в своето всекидневие от максимата, че "Всички начини за правене на пари са добри, важно е да са много". Именно затова като правило частнособственическата инициатива е била основана на дейност в рамките на семейството, по-рядко - и на цялата фамилия. И този модел е бил валиден чак до края на ХІХ век.
Несъмнено благоприятен стимул за този процес са били протекционистките условия, създавани целенасочено от държавата за процъфтяването на частното предприемачество. Така че е налице, ако не чак абсолютна, то поне висока степен на легитимност в рамките на закона на това богатство. Без мистерията на "първия милион". Породило и мита за реалността за реализация на мита за "американската мечта".
Докато в България подобен генезис не е налице и през двата исторически периода за първоначалното натрупване на капитала. През първия, след 1879 г., когато в условията на една бедна и изостанала страна, но поставила си за цел да реализира догонващо развитие, държавата разполага с голям икономически потенциал, чрез преразпределителната си функция, т.е. висок процент на бюджета спрямо съвкупния обществен продукт.
А през втория период на първоначално натрупване на капитала процесът този път протича по коренно различен начин. Първият период се характеризира със съществуването на непрекъснат процес дори не на твърде скрити и рафинирани корупционни практики при възлагането на държавните поръчки, а често и съвсем открито и безпардонно договаряне, взаимоизгодно за партийно-чиновническата върхушка и прохождащия български капитал.
Всяка система притежава свой собствен хаос. Новата, етикирана след 1989 г. като "демократична" - също. По талантливо написан сценарий беше задействан повсеместен, добре планиран хаос, породен както от беззаконие, така и посредством неприлагане на наследената от "тоталитарния" период нормативна база там, където тя все още беше в сила. Вкарани са в действие и нарочни нормативни актове, като например тези за промяната на формата на стопанисване на селскостопанската собственост. И се осъществява по най-различни начини безогледно разграбване на натрупаното от социалистическата държава богатство. В полза на тези 0,9% от забогателите българи, които понастоящем се самооценяват най-високо по десетобалната скала на понятията "богат-беден". Вдъхновени от практическо ръководство под наслов

"Куче влачи, диря няма"

За останалите 99,1% от българското население остава непрекъснато да финансират по държавна линия театралния фарс, наричан "вътрешнопартиен живот и междупартийни отношения". Като уж естествените конфликти и ожесточени сблъсъци с партиен генезис са симулирани изкуствено. Както и непрекъснатото стигмиране, заклеймяване, омаскаряване на "противника".
В голямото театро на "демокрацията" прожекторите са осветили част от актьорите в синьо, други в жълто, в зелено, в червено и пр. Там, върху сцената, щъкат и хамелеоните-ренегати, днес в един цвят, утре - в друг, не след дълго - обратно. За подсилване на драматизма биват клонирани нови разслоения на актьорите: "бивши номенклатурчици", "настоящи апаратчици". После - "компрометирани" - чрез съдържанието на досиета или по друг по-ефикасен начин - и "некомпрометирани". Като по правило "некомпрометиран" е този, който е по-малко компрометиран.
Де факто целият паноптикум е от реквизити, подредени пред публиката-суверен от фокусниците-шарлатани, чиято мисия е да мистифицират реалните обществени процеси, да имитират реална конкуренция на политически идеи, докато всъщност наистина тече процес на непрекъсната конфронтация, но тя е обективно обусловена не от сблъсъка на социални и икономически визии, а от първичен, хищнически инстинкт за облагодетелстване чрез приватизиране на обществени блага в лична изгода. Обикновено срещу символично заплащане. Понякога изобщо дори без стотинка "загуба"... Далавера парекселанс! Още древните римляни са имали правно понятие за подобни машинации - дефраудация, т.е. измама, мошеничество, злоупотреба с поверени парични средства.
Наближат ли избори, неотменно започва и "пирът на големите предизборни думи", както писа Александър Лилов. Като сезонът за лов на избиратели традиционно се открива по-рано от законовия срок.
Тук е напълно валидно прозрението на английския писател и обществен деец от края на ХІХ в. Карло Доси, че в политиката е като в театъра: едни (авторите) пишат произведения, но не се явяват на сцената, а други (актьорите) представят произведения, които не са писали. Пък авторите, колкото и да са надарени, толкова повече са и скромни, и не търсят френетични овации. И докато хипнотизират сънародниците си да се юрнат на лов за бели мечки край екватора или да отстрелват алигатори на Северния полюс, в екстаз на горещ патриотизъм си повтарят: "Слава Богу, че България не е Швейцария на Балканите!" Че иначе току-виж вземе и изведнъж поникне на тукашна почва основният принцип в управлението на швейцарската държава:

"Народът е решил, народът има право!"

А пък после вредната теория се потвърди чрез порочната практика на референдумите, ала всенародните допитвания да не са мутанти на сегашните, а да са без законодателни усмирителни ризи.
Че би могъл да нападне кукловодите и "бацилът" на хибридната демокрация - съчетаването на пряката и представителната демокрация. И както в мнозина американски щати - вследствие на продължителна и упорита борба - суверенът да си върне правото само той, чрез референдум, да определя размера на публичния дълг и разходите в сферата на образованието. Както и да инициира граждански инициативи, за които посочва и допълнителните източници за финансиране. Бъдат ли одобрени на референдум, реализирането им, посредством посочените от суверена финансови инструменти, става задължително за изпълнителната власт.
Като така се заобикаля по късата пътека широката магистрала на представителната демокрация. С цел измъкване на българската съвременност от менгемето на антидемократични исторически сили. На които сили суверенът престава и от раз да е боксова круша. А от социалната му лична карта бъде изличена легитимацията "управляван поданик".
Ето кое поражда студени тръпки и нощни кошмари сред авторите на "демократичното" шоу. Че откъде-накъде у пълнолетното българско население да се въдят болни - че какви други са? - амбиции да се намесва във вътрешните работи на България, включително и във финансовата сфера?!

-----------
* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България
** Стремеж от всичко да се извлича само непосредствена материална полза и облаги