Китайска песен
Мисля си, че Китай се е отворил за останалия свят не защото не може без него, а обратното - светът не може без Китай...
/ брой: 82
Славчо Николов
От четири часа ни следва сребърно сияние - като усмивка на общочовешки бог, през отворените люкове от северната страна на самолета. През люковете от дясната страна - тъмно, сърдито небе.
9 ч. и 30 мин. китайско време. Кацаме на Пекинското летище. По пътя от летището до луксозния хотел, в който сме настанени, преминаваме през 30-милионния град, изграден равномерно, спокойно, с усет за преливане на традицията и модерното. Настаняваме се в хотела. Любопитството ми няма търпение и се изправям до прозореца, който гледа към центъра на огромния град. Само за половин час през него преминаха стотина велосипедисти и двадесетина мотопедисти. Колите не надминаваха два пъти велосипедистите и мотопедистите. От петия етаж на солидната хотелска сграда наблизо се виждаше цял квартал от съвременни здания с частични или цели покриви, заимствани от старите къщи в китайската столица. Внушението на този мегаполис поразява всичките ми сетива. И си мисля - такива чудеса маршируващ народ не може да построи. Трябва да видите изумителната архитектура на националния китайски театър под вода в Пекин. Трябва да влезете там, да се порадвате на водните вълни, които се люлеят над вас през стъклото, да съзрете изумлението в очите на китайци и чужденци. Всеки иска да си направи снимка тук, но е забранено. Огорчението от това е нищожно пред възхитата, която оставя преживяното.
Пекин, Забраненият град
След около 30 минути сме в Забранения град. В него има хиляда зали с различни предназначения за императорската дейност. Започва се с двореца на императора, в който са живели и управлявали 24-те императори. Любопитен е фактът, че китайският император е имал 3000 жени (тук числото 3000 не е точно, но така разказва легендата). Има беседи, озвучени включително на български език. Сред хилядата зали, за които споменах, впечатляват залата за брачната хармония на императора, залата за средна хармония и залата за съвършена хармония. Излизаме в другия край на Забранения град. Към нас се спускат група... просяци. Преводачката ни отвежда бързо към следващия обект на посещение.
* * *
Вече часове наред не виждам напрежение и задръстване в движението на мегаполиса. Едва около шест часа следобед се случва струпване на коли, но това задръстване не може изобщо да се сравни със задръстването по нашите софийски улици. Става дума за забавяне с 5, 10, най-много 15 минути. Преводачката ни Чън Хан следва българска филология в Пекинския университет за чужди езици. Лекции по стилистика и съвременна българска култура в него чете Светла Стойчева. В курса учат 22 млади китайци и китайки. Чън Хан следва и знае, че след две години ще работи в китайска информационна агенция в България! Излишно е да сравнявам този факт със смисъла и философията на следването в нашите университети и съдбата на техните възпитаници, които след като се дипломират, са принудени да емигрират в чужбина.
Улицата на ресторантите в Пекин. Може би най-дългата в света. По нея се редуват ресторант след ресторант. По време на първия обяд се провалих в яденето с китайски пръчки. Христо Славов и Светла Георгиева - колегите, с които сме в Китай, се смеят на моята непохватност. Затова от този ден до края на нашия престой тук предпочетох да се храня с... вилица и лъжица.
На вечеря сме в ресторанта с китайска опера "Да Джаймън" (буквално означава "Врата на един голям старокитайски квартал") в район на Пекин, чието население живее с традициите на древната столица. Започваме със зелен чай и Чън Хан, родена в град Хан Джоу, разказва с гордост, че родното място на тази лечебна течност са околностите на Хан Джоу. От сцената зазвучава болезнено нежна старинна китайска народна песен. И топлата глътка чай в гърлото се спира да я послуша. Малко по-късно млад, доста развеселен в компанията на китайски приятели тлъст англичанин влезе в огромна бъчва и набито китайско момиче го въртя с нозете си доста време. По цял свят хората плачат и се смеят за едни и същи неща по един и същи начин.
-- -- --
Часът е девет. Тръгваме към Великата китайска стена. И в ранните си часове огромният град е спокоен. Почти в центъра му са седнали на ниски столчета пред магазинчетата си бъбриви собственици. Не виждам бягащи, запъхтени китайци, които гонят закъсняло или подранило щастие, огромна печалба, някоя по-висока служба. Или, казано по нашему - вятъра.
Тук световните свръхтехнологии са укротили бясната си агресия и са приели съюза - за собственото си благо, разбира се - с традициите на едно реално общество, изграждано с десетилетия, което обожава себе си и въобще не се интересува дали светът около него цъка от възхищение, или се муси и не мирясва от чудесата, които твори... Минаваме покрай построения за Лятната олимпиада през 2008 г. стадион "Гнездото". Чън Хан, преводачката ни, е била доброволка в него по време на състезанията.
10 ч. и 20 мин. Започваме изкачването на най-трудния маршрут от Великата китайска стена. Думи за това чудо според мен няма открити. Тя е апотеоз на величието - минало, сегашно, бъдеще. Възхитата и преклонението от това творение на вечността ти взема въздуха, забранява на очите ти да се откъсват от нея. Тук са всичките човешки езици, събрани в един хор - английски, френски, руски, немски, български... Така е всеки ден. Десетки хиляди човешки същества идват тук на поклонение пред вечността и величието на древността.
Оттук светът в равнината приличаше на спокоен мравуняк, изпълнил дневните си задължения, който никога не е проливал кръвта си и строил измамни кули. На връщане от Великата китайска стена Чън Хан ми превежда една много лирична китайска забавна песен и обяснява, че младите хора в Китай я обичат много, защото разказва за тяхното участие в съвременното строителство на държавата.
А колко нежност имаше в тази песен!...
Впрочем от мига, в който стъпих на китайска земя, имах непрекъснато усещането, че отвсякъде извира нежност. Чън Хан обясняваше, че най-използваният образ в китайската поезия е образът на птицата Ду дзуан. Има легенда, че тази птица е свързана с кръвта на китаеца и символизира "мъчността" (каква красива дума!), така кръсти нашата преводачка "тъгата".
***
Летище Пекин. Терминал три. Строен е за Лятната олимпиада 2008 г. Приказката продължава. Приказка за възрастни и деца. Царство на удивителното чувство за мярка и естетика в организацията на мраморното пространство. Кафенетата - гнезда на уют. Магазините - привлекателни и пълни с купувачи, най-вероятно отпътуващи гости на Народната република. Светла Георгиева не престава да прави снимки. Обективът й се задържа най-дълго пред детската площадка, на която играят дечица от различни народности - боричкат се за едно много красиво и бързо влакче, надпреварват се по двете пързалки, пощипват се със сърдити и радостни гласчета. Птичата песен и детският език си приличат по всичко. И нямат нужда от преводач.
Мисля си - Китай се е отворил за останалия свят не защото не може без него, а обратното - светът не може без Китай. Докато чакаме полета за Шанхай, слушаме стара китайска песен. Дали в нея се говори за птицата - символ на китайската кръв и мъчността на човека? Не знам, но разбирам каква мъдрост и сила има в тази велика страна.