Управниците лъжат пропагандно все по-нагло

Конструкторите на новите, електрическите автомобили сериозно обмислят решение за един неочаквано изникнал проблем. Въпросните возила вървят доста безшумно, а шофьорите не са свикнали в слухово отношение движението да е съпроводено и да се маркира единствено от шума, идващ от преодоляването на въздушното съпротивление и от този породен от съприкосновението на колелата с пътя. Липсва им основното, което от сто и двадесет години детерминира аудиоатмосферата при придвижване с двигател с вътрешно горене, а именно вдъхновилите не един поет "моторни песни".
Идеите за

излизане от неординерната ситуация

са характерното бръмчене вече да бъде изкуствено генерирано - не само за удовлетворение потребностите на дълбоко вкоренените нагласа и самочувствие на водачите, но и като допълнителен, както се оказва, необходим източник на полезна информация на рефлекторно и разумно ниво.
Тоталитаризмът няма нужда да бъде носталгично симулиран в българската съвременна политика. Партийната линия, комсомолският плам, беззаветната преданост, първият ръководител, изобщо целият пълен комплект от обичайни атрибути, безсменно присъстват на авансцената. Какво ще кажете за не случайно и показателно изпуснатата напоследък възхитителна реплика в телевизионно интервю, дадено из парламентарните коридори: "Ще дойде премиерът и, както винаги, ще вземе най-правилното решение."
Коментарът, който "чисто по интелигентски" се поражда някак от само себе си е: "А какво би станало, ако вземе да не дойде?" Най-малкото светът замира и свършва, за да настъпи хаосът отпреди сътворението? Или поне влизаме в хаоса на всички предишни управления от основаването на българската държава насам?
А пък ако Същият вземе да се кандидатира за президент и вземат да го изберат, какво следва? Най-вероятно

"целият партиен проект" се разтапя

както снегът напролет. Сиреч всички ония, които видимо се радват като скалъпят подобие на изречение пред микрофон, еднопосочно вкупом си отиват там, откъдето дойдоха: по села, паланки и световни банки.
Изконният проблем на лидерските партии е, че лидерът трябва да отговаря за всичко, навсякъде да "ръководи на място", навсякъде да присъства и да огрее със светлината си. Работата му е поне за по двадесет и пет часа на денонощие, поради което, естествено, почти според стария виц, трябва да свикне да става сутрин с един час по-рано, за да почисти джобовете си и да отвори място за нови лентички.
На повечето западни езици "гражданско общество" е "цивилно общество". Тоест общество, което, образно казано, не подлежи на военно командорене. Субординацията в него е според акъла, според качеството на аргументите при демократична дискусия, а не

според броя на нашивките

"Ние сме богът, ние сме царят. Ние държим и хляба, и ножа, затова каквото ние решим, това ще стане." Горе долу по този начин изглеждаше в грубовато откровен, същностно първичен вид демонстрацията на самочувствие на партиец от близкото минало. Като зъбни колелца хората трябваше да се въртят заедно с цялата машина. Или да бъдат завинтвани и затягани към нея като гайки. Цялата програма включваше, разбира се, непреставащо лъготене за светло бъдеще, но главното е, че за организацията й бяха необходими две неща: затворени граници и милиция.
Границите междувременно изчезнаха, милицията остана. Но последното, както лесно се разбира, е необходимо, но не и достатъчно условие. Народонаселението вече неотменимо притежава мечтаната някога алтернативна възможност да протестира, както някой се беше изразил в печата "с краката си". И въпросната възможност достатъчно и тревожно често влиза в употреба. Терминал 1 и Терминал 2 до Враждебна продължават да са на почит, особено сред младите хора. Числото милион емиграция през прехода постепенно бе заменено през годините с милион и половина, а понастоящем оценъчно вече се говори за около два милиона. Последното преброяване отчете единствено намалението на населението вследствие на негативната раждаемост, но не и от емиграцията. Иначе просто числата за сериозния анализатор съвсем не се връзват.
При отворен пазар, какъвто е европейският, конкуренцията е не само икономическа, тя е и между обществени модели. Българският

отвсякъде недодялан обществен модел

не е конкурентен спрямо ошлайфаните традиционни социални модели в стара Европа. Българите днес емигрират не само за по-високи заплати и за да избягат от безработицата, но и включително защото не са съгласни социалната им осигуреност да е близка до нулата. Те не искат лошо здравеопазване, недобро образование за себе си и за децата си, нерадостна пенсионна перспектива.
В обозримо бъдеще със сигурност няма да достигнем равнището на средноевропейска страна, както се изцепиха в обещанията си любимите на цял народ управляващи. Но след 2013 г., с автоматичното отпадане на 7-годишните ограничения за движение на работната сила, процесът на емиграция определено ще се засили.
И точно при наличието и очертаването на задълбочаващи се в близко бъдеще кардинални, нерешени проблеми, директно свързани с оцеляването ни като нация и държава, вицепремирът Дянков започва да се изживява като

всевластен партиен секретар

и безогледно да ни налага маниашкото си хрумване, което величае като "фискален борд" или "(български) пакт за стабилност".
"Една лъжа, повторена сто пъти, става истина." Тези популярни думи на министъра на пропагандата на Третия райх Йозеф Гьобелс, изразяващи квинтесенцията на тоталитарната пропаганда, могат спокойно да послужат за илюстрация за твърдението на днешните български управляващи, че предлаганото от тях конституционно регулиране съответствало на това в Германия. Съмнявам се, че дори дяволът може така да прочете евангелието, както го правят от нашето правителство. В тукашния случая става дума за нагла, преднамерена лъжа, за злоумишлено системно заблуждаване на общественото мнение. За което "по своему" активно спомага и Българската национална телевизия, трактуваща твърде своебразно обществената си мисия и системно не предоставяща трибуна на аргументираното становище срещу въвеждането на новоизлюпената общественоопасна местна неолиберална рестриктивна регламентация.
Повтарям и потретвам, моят добросъвестен прочит на германската конституция показва, че в нея не става дума за никакъв фискален борд, а за т.нар."широко балансиран бюджет", за съобразено с колебанията на конюнктурата "симетрично" бюджетно реагиране. В документа няма и помен от фиксиране на процента на преразпределение на БВП, няма също твърд таван за брутната държавна задлъжнялост, няма и гласуване с квалифицирано мнозинство на преките данъци.
Така

прелестните творения на схематичния Дянков

интелект в Германия нямат нито аналог, нито, естествено, почва. Над което иначе всеки пишещ човек би могъл непреднамерено да поупражнява чувството си за хумор. Ако не ставаше дума до броени дни у нас да се пристъпи към парламентарен дебат по въвеждането на фискален борд. А седящите в подразбиращата се сграда в центъра на столицата, срещу паметника с коня, доказано са готови да гласуват всичко, което са ги изкомандвали.
Според вицепремиера Дянков с фискалния борд България щяла да служи за пример в Евросъюза. Пример за какво в конкретност? Защото в най-голяма и жалка конкретност сме най-бедната страна в ЕС. А като си умен, както е казано, защо си беден. Или само благодарение на Дянков започваме да поумняваме. Какво възхитително самочувствие!
Но дайте да се запитаме, при въпросните мегаломански претенции, какво е сложено на

другата паничка на везната

В какво Дянков се е оказал прав, откакто разбрахме за съществуването му? Да не би при обявения насред криза върховен държавен приоритет уравновесен бюджет? Или при увеличаването на акциза върху цигарите, докарал черния пазар до 40%? Или при намаляването на осигурителната тежест, която след година отново трябваше да бъде вдигната? Да не би при оценките си за БАН? Или в това, че овреме не сключи външни заеми и не осигури на икономиката дефицитния при криза финансов ресурс, с което я задълбочи? Или, че при наличната стагнация периодично обявява излизането на страната от рецесията?
В едно нещо Дянков обаче може би има право, но, така да се каже, "със задна дата". Той предлага безумната горна граница от 2% бюджетен дефицит от БВП. А всяко правителство, което нямало да може да го спази, трябвало "да си ходи". По същата логика настоящото правителство вече за трети път трябва да си е отишло, защото за трета поредна година надхвърля указания свещен Дянков показател.
Дали пък така не се сблъскваме с едно парадоксално на вид, но много правилно интуитивно предчувствие?