Зловещият април 1925 г.

За събитията от април 1925 г. е писано много. Публикувани са стотици трудове, изтъкани са многобройни интерпретации и митове, мемоаристи и историци лансират най-различни гледни точки, силно поляризирани от политически и идейни пристрастия. Изобилието и различието на гледни точки обаче най-често цели да спотаи истината. С "Атентатът в Света Неделя и терористите" (изд. Сиела, С., 2011) Андрея Илиев прави сериозно усилие да се доближи до истината.
Авторът е завършил ВВУ "Васил Левски", бил е действащ офицер в БНА. На четящата публика е известен с талантливите си разкази и исторически романи и най-вече - с хумористичната си фантастика. Носител е на престижни литературни отличия. Увлечен в търсене на "българска следа" във въображаемо "отвличане" на Агата Кристи, Андрея Илиев попада на документален материал, който се оказва по-вълнуващ от всякакъв трилър. Макар да не е професионален историк той щудира архивите на ГУА и МВР с вещината на школуван изследовател, предлага нов прочит на известни документи, опитва се да достигне до истината за атентата.
Един от митовете, които не почиват на никаква основа, е, че на 16 април 1925 г. в църквата "Света Неделя" комунистите се опитали да убият царя.

Този мит е проектиран върху мраморна плоча

монтирана днес на стената на храма. Всички документи обаче потвърждават обратното, точно това атентаторите не са искали. Месеци преди атентата царят възлага на ген. Жеков да състави един антицанковистки кабинет и генералът преговаря със земеделците по този въпрос. В ръководството на БКП има поредица от несъответствия: в края на март с окръжно се отменя въоръженото въстание, а през април - да се предприеме масов терор след 15 април... На 15 април БКП дава сигнали към царя, че не стои зад атентата в Арабаконак и че тронът му няма да се пипа, но че убийството на ген. Георгиев е тяхно дело. Затова авторът преценява атентата като "брънка от верига планирани и стиковани действия между комунисти, земеделци и други малки партии с цел да подтикне колебаещият се цар Борис III да издаде указ за сваляне на Цанковото правителство и да развърже ръцете на ген. Жеков...".
В действителност военното ръководство на БКП е било подхлъзнато от двореца. И организаторите, и властта, която е била подробно известена за подготвяния акт, са били пряко или косвено в непрекъснат контакт с царя. Полицията знае за атентата, но не прави опит да го предотврати. (с.280) Зловещата Трета секция на Военното министерство е в "бойна" готовност. Тази секция е "любимка" на военния министър ген. Вълков, който пък е доверено лице на монарха и водач на Военния съюз. Борис III въобще не е имал намерение да отива в "Света Неделя" за опелото на ген. Георгиев. Бил е детайлно информиран за предстоящите събития и с мълчаливото си съгласие не е пожелал да ги предотврати. На практика той въвежда в заблуждение ген. Жеков, че желае да свали Цанков, с цел да бъде приспана бдителността на левицата. В същото време развързва ръцете на ген. Вълков и неговата Трета секция за разправа със земеделци, комунисти и други политически опоненти, които биха могли да застрашат трона му. Чак през януари на следващата 1926 г., когато без съд и присъда са избити стотици ръководни дейци на левицата, царят вече може да се отърве от Цанков. Едва ли такава позиция може да се нарече колеблива: дърпайки изкусно конците от двореца, Борис III оставя събитията да достигнат своя зловещ конец, отстранявайки по такъв начин една по една преградите към едноличната си власт.
Друг мит е

рязкото политизиране на атентата

Едни твърдят, че червеният терор бил първи, други твърдят обратното. Според автора с включването си в Първата световна война България стъпва на първото стъпало, което неизбежно води до кървавия април 1925 г. Докато войниците в окопите са оставени гладни и одрипавели, без нужните муниции и снаряжения, големи и малки партийни величия сe надпреварват да грабят. Бунтовете на фронта и разстрелите на десетки войници е само прологът. Последвалото Войнишко въстание е потушено с изключителна жестокост. Това е първи случай, сочи авторът, славното поколение офицери да посегне на собствения си народ. Никой не му търси сметка. И тези "хора" почват да вярват, че това е напълно нормално и че могат да го правят пак и пак.
На 9 юни за втори път българи, водени от български офицери, избиват българи. Военният съюз решава премиерът да бъде убит. Кап. Харлаков прочита смъртната присъда на законно избрания министър-председател на България, след което предава "работата" на четниците на македонския войвода Величко Велянов. Стамболийски е изтезаван, кълцан парче по парче, издъхва накрая осакатен. На следващия ден кап. Харлаков отрязва главата му и я отнася в София като доказателство за изпълнената задача. След Септемврийското въстание шпицкомандите на властта разстрелват селяните на място. За трети път български офицери посягат на собствения си народ.
Авторът сочи, че

на власт идват хора, тотално некомпетентни

в управлението на държавата и обществените процеси. Назначават се само лица, свързани с Военния съюз. Нещата се решават в казармата. Важното е да има дисциплина, гладните да се нахранят и да мълчат... И най-страшното: въвежда се правилото "няма човек - няма проблем".
Всъщност терорът въобще не е спирал. На 23 август 1923 г. е убит Райко Даскалов; на 13 ноември - Спас Дупаринов; на 14 юни 1924 г. - Петко Д. Петков; на 13 септември - Димо Хаджидимов; на 11 февруари 1925 г. - Вълчо Иванов... Жертви са не само земеделски и комунистически дейци, а също представители на демократичната опозиция, която може да застраши властта на Сговора, като лидера на национал-либералите Никола Генадиев, лидера на ВМРО Тодор Александров, македонския деец Славчо Ковачев...  Адвокатът Милан Грашев е убит, защото се опитал да разследва убийството на Н. Генадиев...
Още през февруари 1925 г. началникът на военносъдебната част прави искане за нови членове на военнополевите съдилища, защото "в близко време се предполага обявяването на военно положение". Следва заповед на министър Вълков от 14 април 1925 г. и авторът отбелязва, че военно положение се въвежда, "когато атентаторите още спят в леглата си".
Убива се по утвърдени списъци. "Комисия" от четирима офицери решава кой да живее и кой да умре. Властта не желае да залавя живи дейците на БЗНС и БКП. През април са ликвидирани Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Косовски, Николай Петрини, Димитър Грънчаров... През май 1925 г. последните трима "получават" смъртни присъди от Софийския съд. Нина, съпруга на офицера с леви убеждения Георги Кротнев, е застреляна в дома й пред очите на две деца. Към юли 1925 г. през арестите на Пловдивския гарнизон минават 13 305 души; през Софийския гарнизон - 7032; през Варненския - 6164.
В продължение на месец само в Първи пехотен полк са избити 450 души. Повечето от жертвите не са комунисти или земеделци и няма разумна причина да бъдат ликвидирани, сочи авторът. Първоначално разстрелвали с изстрел в тила. Преминава се към удушване с въже. Така е убит Вълчо Иванов. При заравяне на труповете един от убитите давал признаци на живот. Доубили го с права лопата.
Организатор и изпълнител е

зловещата Трета секция

"Нормата" е по 30-40 души на вечер. Убийствата се извършват преди разпита! Интерес за читателя представлява еволюцията на Трета секция от разузнавателна служба към Министерството на войната с достойни офицери-патриоти в котерия от главорези като Сава Куцаров, Кочо Стоянов, Димитър Радев, Тома Прендов...
След като се натрупват запитвания от прокурори за изчезнали хора, започнали да ги записват като "освободени". Началникът на Софийския гарнизон ген. Лазаров пък издава заповед всеки, който разпространява слухове за арести и убийства, да бъде предаван на властите. Вестниците повтарят като папагали заповедта на генерала, вместо да разследват сигналите за изчезнали хора. И тогава медиите са вървели след властта...
Авторът подробно се спира на

разногласията вътре в ръководството на БКП за атентата

Действията на бойната група на ЦК на БКП са не само отговор на терора на властта. Атентатът е разгледан и като плод на съветското военно разузнаване и неговата българска резидентура в София. Авторът предлага версия, която се различава чувствително от господстващата досега. Преосмислена е и ролята на Георги Димитров и Васил Коларов в тези събития. Документално се проследява дейността на участниците в атентата, както и нерадостната съдба на повечето от тях в емиграция.
Изводите, които предлага авторът обаче не излизат от рамките на налаганите с десетилетия стандартни тези. Вярно, тази проблематика представлява все още бяло поле за историографията. Но през последните години сериозни изследвания навеждат на размисли дали решението за атентата не е отражение на започналата борба между двата основни възгледа за по-нататъшния път на съветска Русия: да се продължава ли с "перманентна" революция или да се пристъпи към социалистическо строителство? Форсирането на един сполучлив атентат би подхранил поддръжниците на първата теза. И обратното... В този смисъл съдбата на повечето от участниците в емиграция също се пречупва през борбите между двете тенденции. Колкото и да е противоречиво поведението им в дадените събития, Васил Коларов и Георги Димитров са в състояние да преосмислят собствените си позиции, подлагат ги на преоценка, претърпяват развитие. Затова и оцеляват...
Книгата се чете на един дъх. Историческите събития оживяват благодарение на талантливото перо и вещината на автора. Изследователският му хъс пък показва, че сигурно ще продължи да разнищва белите петна от недалечното минало.

Арестувани комунисти и земеделци, 1925 г.


"Септември ще бъде май...", написа Гео Милев


Йосиф Хербст - един от символите на българската публицистика