Златен Златю

Големият български художник Златю Бояджиев е роден на 22 октомври 1903 г. в Брезово. По-възрастните си спомнят неговите изложби, а посвещаващите галериите в Пловдив и Брезово и днес могат да се наслаждават на неговото изящно изкуство. Зрителят се възхищава не само на неговото майсторство, но неизбежно открива "силата на волята и жизнеността", с които е преодоляно от него едно страшно премеждие. Съгласно източници даровитият и продуктивен бележит наш художник след мозъчния удар през 1951 г. и след двегодишно възстановяване, с воля, амбиция и неугасима жар продължава да твори с лявата ръка, като

заживява нов - втори живот

Неговата изложба през 1968 г. е силно впечатляваща не само с майсторските картини, но и със "страданието, гротеската, мистериите и иронията", които стават ръководно идейно начало на творчеството му. В източниците се съобщава, че при опита творчеството му да се представи на два периода, би трябвало да се говори, пише и оценява то като дело на двама художници Златю Бояджиев. Например в композицията "Семейство" от 1957 г. творецът и съпругата са същите, но преминали през преживяното страшно премеждие. В семейния портрет от 1941 г. са пресъздадени реалистично две "енергични и красиви лица", мъжът е като "възрожденски зограф", силен, самоуверен и вдъхновен. От творбата лъха спокойствие, ведрина, романтична хармония. При сравнение в другата картина има нещо страдалческо - "присъщо на Исус". Подобни разлики се прокрадват и в други творби на художника. Художникът има наклонност  към "прецизно изписване на детайлите, към равновесна отчетлива композиция". Това личи от безлюдните му ранни пейзажи до 1937 г., от портрета на инженер Учкунов, "Зима в Пловдив" (1939), семейната композиция "Старият Станимаха" (1940), семейният "Пролетен пейзаж". Те показват "бурни негови настроения", а по-късните "Пъдарите", "Копачът", "Брезовските овчари", "Косачът си точи косата", "Девети септември в Брезово", са картини с хармонични композиции на "уравновесено виждане". Няма го ренесансовия пробив на пространството в "Тоалет" (1945) "Момиче, което смята" (1946), "Портрет на аптекаря" (1947). Оказва се, че светът след трагичната 1951 г. не е толкова нов за художника. С болестта художникът се калява, развива и "надраства" и, съгласно източниците, "израства" от страданието на месеците неподвижност, странни и болезнени видения.
Неговият характер, мироглед и почерк се формират още в детските и юношеските години, израстват и развиват в "пълното отдаване на природата". Той е убеден, че пряката връзка на селските деца със земята и природата, събужда у тях въображението, те виждат край себе си любовта, но я отъждествяват не само с живота, "но и със смъртта". Според него "те са три брънки". Детето гледа и любовта със страх, но види ли смъртта, вече не може да я забрави. Творецът се изповядва: "Дори бях влюбен  в една - вила ли беше или селска мома - красива и жестока...

Нощем срещах караконджоли

но весели, дружелюбни, а денем, като паса овцете, обичах да зяпам облаците, очертанията им, които се изменят всеки миг - виждах в тях какви ли не същества". Съобщава се за видимото му увлечение към силното преживяване, до повишеното напрежение на духовните, физическите и нравствените сили на човека. Това го вдъхновява и той го пресъздава в своите творби.
Съгласно разказите на сестрата на художника Златю Бояджиев и неговият приятел Васил Бараков възприемали по различен начин красотата при разходка по тепетата. Бараков обичал "крепката вещественост, в която дремят яростните сили на материята", а Златю "гледал надалече, радвали го плановете на природата, примамките на хоризонта". Това се доказва и в много от неговите творби - "Брезовски овчари", "Брезовска курия", "Ковачът си точи косата", "На нивата", "Мина Димитрово" с цикъла от Румъния през 1947 г., където като гост той печели висока награда за живопис. Творецът художник се стреми да постигне нови художествени ефекти.
Утвърдил се като художник, съгласно източниците Златю Бояджиев печели конкурс за плакат заедно с Цанко Лавренов (1934),  прави две изложби в Пловдив с Владимир Рилски (1936 г. и 1938 г.), участва в изложби на южнобългарските художници и в общи експозиции в София, в международна изложба във Венеция с композициите "Брезовски овчари" и "Пъдари". Съобщава се, че репродукция от първата е поместена в специалния брой на списание "Arte mediterranea". Съгласно оценката на скулптура Мештрович "тази картина с типовете си, с битовите елементи, събития и пейзаж обединява цялото славянство". Според биографи, специалисти и критици, художникът като творец иска не само да вижда, но и да чува живописта. Сам той разказва: "Изви се буря, беше страхотно! После като художник все съм се питал може ли човек да го нарисува, но точно така да го нарисува - картината да въздейства, като че ли по тебе плющат светкавиците". В Третяковската галерия в Москва, в присъствието на съпругата си той се застоял пред Левитан, като казал: "Слушай"- и си поставил длани на ушите..." През втория си творчески период той предава звуците като

 трепетни вълни из въздуха

над камбана, над църква, над връх...
Любимите художници на Златю Бояджиев са гениалните Ван Гог, Сезан, Гоя, Ел Греко... Пред картината на Карпачо на голямата изложба през 1963 г. именитият художник направо "изпаднал в екстаз". Жена му се изплашила от поведението му - "плачел и можел да получи припадък". По-късно той се изповядва: "Исках да обясня на моите хора: вижте с какъв набожен трепет е поставил цвят до цвят...Каква чистота!".
При оценка на неговите картини специалисти и критици съобщават, че за да рисува по такъв характерен и самобитен начин, художникът като човек трябва да има "селска душа". Дори и в библейските сюжети Златю Бояджиев интерпретира през призмата на наивистичния селски бит, през особеностите на примитивното и средновековното народностно мислене. Монументализмът определя стиловите особености на доста негови творби. Съобщава се, че монументално или приложно изкуство Златю Бояджиев не е учил и не е проявявал интерес към него. Занимавал се или заради осигуряването на средства за преживяване, както се съобщава, или при някои особени поводи в първите години след 9-ти септември 1944 г. - изпратен е в Перник с група художници по украсата на Първи май, през 1951 г. оформя селскостопанската изложба в Пловдив, като проектант и художник сам прави входната арка, рисува винетки, изображения на животни и сцени от бита. Първата му специалност е "фирмопиство", затова той се изявява и при изписването на букви. Баща му със скромните си нищожни средства го изпраща в Пловдив да учи в Търговското училище. Завършва през 1925 г. и в същото време завършва и фирмопиство в ателието на Гео Мирчев. Тук се сприятелява с Васил Бараков и Давид Перец и сформират "легендарната група-Бараците". Завършва живопис в Националната художествена академия в София (1932). Според критиците, биографите и специалистите "плакатите, фирмопиството, композициите оставят следи, формират чувство за безкрил, но здрав рисунък, за условно-монументално или декоративно изграждане".
Ударът в мозъка, след бригада в Димитровград, "разполовява" живота на художника,  оставя не само физически отпечатък, но и мисловен, психологичен, духовен и творчески. Но неубедително би изглеждало тълкуването, че след трагичната за него 1951 г., той вече не може да рисува така добре и уверено, че лявата ръка, която той толкова упорито с воля и амбиция е тренирал продължително време, не може да постигне "композицията, рисунъчната точност, моделировките" на дясната ръка и на здравата мисъл, съзнание и въображение... Той проявява завидна воля за живот и страст към изкуството. Съгласно източниците Златю Бояджиев  проявява почти "религиозно отношение" към живописта и продължава да пътува, да

плаче над хубавите картини на приятели

и други художници. Заболяването не само, че не го стъписва, разколебава, отчайва и отказва, то активира неговите творчески изяви. Новият "Бай Златю", както са го наричали след 1951 г. е "нов не само като техника", вътрешен духовен свят, като "мотиви и композиция", той е нов с новия начин на живот, с новото битие на живописта, която продължава, работейки като великомъченик. В картините му има същото преливане от "трагичното към комичното". Много от неговите картини  впечатляват със силното си въздействие, тъй като отразяват реалността и ужаса на живота, например гледайки оня разкрачен, страшен като комита, малко окъсан говедар и жена му, която възторжено и с благоговение го гледа.
"Бай Златю" получава заслуженото признание на един от най-големите майстори на композицията и не случайно го наричат "Златен Златю". От философска гледна точка всичко в картините на Златю Бояджиев е движение, обобщено, творчеството му изобразява движение на "материята в това изкуство".
Творецът умира в Пловдив на 2 февруари 1976 г. Златю Бояджиев е явление в нашето художествено изкуство. За творчески заслуги той получава държавно признание: Народен художник, Герой на социалистическия труд, награда на Съюза на българските художници "Владимир Димитров-Майстора". Най-много картини на художника са съхранени в "Галерия Златю Бояджиев" в стария Пловдив.