ЗАГАДКИТЕ НА "ПРЕБРОЯВАНЕ 2011"

Няма я вече "осеммилионна България!" НСИ преброи, че населението на страната възлиза на 7 милиона 351 хиляди души. За десетте години, от предишното преброяване, населението на България е намаляло с 581 хиляди души. Между двете предходни национални преброявания - през 1992 и 2001 г., населението на страната бе намаляло с други 733 хиляди души. Основният "резултат" от нашия преход е, че за изминалите двадесет години България е изгубила над един милион и шестстотин хиляди души, или 18%, или една шеста от населението си. В рамките на Европейския съюз постигнатата от нас "скорост на депопулация" е рекордна. С продължаващия отрицателен естествен прираст (с -5,7%), България е на първо място в ЕС по отрицателни демографски данни. Колкото пъти, с някаква абсурдна горделивост, някой започне да обяснява, че в ЕС "ние сме първи по бедност", все искам да допълня - и "първи по депопулация". Трябва да има някаква връзка.
Демографската криза е страшна заради трайното, почти непоправимо застаряване на нацията. Възрастовата структура на българското население непрестанно се влошава. По показателя "средна възраст" на нацията, т.е. застаряване, отново сме "европейски шампиони". Генерационната дупка, при родените по време на прехода, е почти толкова дълбока, колкото аналогичната военна дупка в Русия и в Германия за годините 1940-1945. Впрочем ние не сме излезли от нея. 
Чудя се какво би се случило примерно във Франция, ако при поредното тяхно преброяване на населението се окаже, че то е намаляло от 60 милиона, да кажем на 52 млн. или, да речем в Унгария - от 11 на 9,5 милиона? А ако след още десет години, при следващо преброяване, населенията им намалеят с още толкова? Във всяка от тези две случайно споменати държави демографският проблем ще се оцени като въпрос щ1 за страната. Не е така в България. Тук сериозните проблеми традиционно се поставят некоректно, социалните анализи по правило се подменят с някакво лековато медийно бърборене, с ефектни, но неумни заглавия, които най-често обслужват нечий личен Пи-Ар и с които често се прикрива фактът, че този, който говори, знае по-малко от тези, които го слушат.

На политическо високо равнище

съвременната българска депопулация е безпрецедентен феномен. Във всеки случай през последните двеста години нищо подобно не се е случвало.
През януари 2005 г. Сергей Станишев констатира: "...като резултат България е "рекордьор" в Европа по отрицателен прираст на населението. Налице е драстична депопулация на нацията".
През 2006 г. Георги Първанов формулира тезата, че "кризисните процеси, които вече години наред характеризират демографската ситуация в страната, вече са проблем на националната сигурност на България". Текущото законодателство и ведомствените инициативи обаче са далеч от осъзнаването на проблема.
Проблемите около преминалото преброяване дават много нови поводи за размисъл в тази насока. Загадка е как хората, които биха тревога за демографската катастрофа, през последната година-година и половина фокусираха интереса си изключително върху очаквания демографски ръст при "малцинствата". Всъщност адекватният въпрос е точно обратният - няма (защо няма?) демографска криза при ромите, почти няма сериозни негативни демографски тенденции при етническите турци. Защо? Най-тежките демографски проблеми са при етническите българи и те следва да бъде адекватно проучени, обяснени, от тях следва да се направят обосновани изводи, включително и за необходимите промени в осъществяваната от държавата демографска политика.
Ефективността на демографската политика се измерва по няколко базисни показателя: равнища на раждаемост, равнища на смъртност, равнища на емиграция и имиграция. Друга загадка е как се затъмнява такъв съществен социален факт във връзка с демографската криза, че тя във все по-голяма степен е съпътстващ резултат на масовата емиграция на младото и средното поколение през изминалите две десетилетия. От масовата "външна" емиграция, която поначало бе неизбежна и която има множество положителни ефекти, страната губи значителна част от човешкия си потенциал. И това са предимно млади хора в репродуктивна възраст, в които обществото е вложило значителни инвестиции за образованието и квалификацията им. Въпросът е какво казва масовата миграция на младото и средното поколение - "България не е благоприятно/уютно място за живот!" Основните компоненти за един нормален, по европейски, живот - здравословно хранене, добро медицинско обслужване, жилище и отопление, облекло и обувки, прилично образование, възможности за спорт и култура, не са удовлетворителни.
Емигрира се заради безработица, емигрира се от социална безизходица, от липса на шансове за успех, а не само поради авантюристичен дух. Две десетилетия българският национален капитал постига ефективност за сметка на недоплащане на труда. Това е най-неефективният начин за постигане на "ефективност". Недоплатеният труд е ключовият фактор за надпределната, преценена по европейски мащаби, норма на емиграция от страната.
България, дори все още да не е в състояние на демографска катастрофа, е пред прага й. Като родолюбец аз подкрепям тревогата, например на ВМРО и други патриотични формации по повод демографската катастрофа. Като изследовател не съм съгласен тежките демографски проблеми да се търсят у 15-те процента представители на етническите малцинства. Проблемите, както и решенията, от които се нуждаем, са необходими за всичките сто процента.
В рамките на Европейския съюз най-висока е смъртността в България (14,6 на хиляда). Следващите "шампиони" са Латвия (13,4), Унгария (13) и Литва и Румъния (12,8 и 12,1). Най-ниска е смъртността в Ирландия (6,2), Кипър (6,7) и Малта (7,2). Понастоящем най-висок естествен прираст имат Ирландия (+10,3), Кипър (+5,7) и Франция (+4,4) - всичко изчислено на хиляда души от населението.
В сравнение с другите европейски страни, ние имаме екстремно високи равнища на смъртност - висока обща смъртност, висока майчина смъртност, преждевременна смъртност при мъжете, висока детска смъртност.
Ключовият демографски въпрос е за условията за живот в страната. Става дума за равнището на доходите, за качеството на здравеопазването и образованието.
Най-важното, което се случи през първите три-четири години на "прехода", бе шоковото намаляване на броя на работните места. В България преди началото на промените работеха над четири милиона души. Днес реалните работни места са намалели с почти една трета. Двадесет години миграционното салдо е отрицателно. Изправени сме пред нещо като двадесетгодишна "дълга миграционна вълна".
След огласяването на резултатите от преброяването, по повод ниските данни за раждаемостта и отрицателния прираст, някои искрено възкликнаха: "Ставаме европейци!" Наскоро бе приета европейска резолюция за демографската криза. Средната раждаемост на европейките от 1,5 деца се характеризира като "ненормално ниска стойност". В България тя е 1,3. Освен това, ако ставаме европейци, бих искал да постигнем и европейски равнища на смъртност. Тя у нас е с една трета по-висока. През повечето години на прехода у нас просто липсваше ефективна дългосрочна държавна подкрепа за раждане и отглеждане на деца.

Провалът на официалната "демографска прогностика"

Вслушвам се с уважение в тезите на онези демографи, които обосновано твърдят, че т.нар. перспективни прогнози за демографско развитие са изначално неадекватни. Въпросът е, че такива се изработват и в НСИ. Само преди четири години там са разработени демографски прогнози. За първата прогнозна година - 2010-а, бе прогнозирано, че населението на България ще възлиза  на 7 528 103. Днес то е с 200 хил. души по-малко. Проблем е, че от НСИ регулярно се лансират непотвърждавани от живота прогнози.
Преди всеки изборен ден, служба "ГРАО" изпада в неловката ситуация да не може да даде реалистични числа на живеещите в страната пълнолетни граждани, които имат право на глас.
Факт е и друго - 2006, 2007, 2008 и 2009-а са онези години, през които има фактически ръст на броя на ражданията. Факт е също така, че по други, наскоро огласени данни за демографското развитие, през 2010 г. са родени три хиляди бебета по-малко, отколкото през 2009 г.
Социално-икономическият климат по време на настоящото управление на ГЕРБ очевидно не е толкова стимулиращ. На всички сериозни анализатори на тези процеси е известно, че растящото чувство на социална несигурност играе осезателна роля, когато двойките вземат решение да създадат или да не създадат дете.

За "непоказалите етническата си принадлежност"

Смущението, което предизвикаха данните за етническия е религиозен профил на населението, е обосновано. В графата "непоказали етническата си принадлежност" се оказаха около 700 хиляди души, почти десет процента от всички преброени. Това е десетина пъти повече, отколкото например при предното преброяване през 2001 година. По този повод бяха изразени резерви към цялостното преброяване на населението.
Мисля, че за някои странни резултати своята роля има най-прехваленият успех на преброителите - електронното преброяване. Ако преброителят - етнически българин, примерно, или всякакъв друг, влезе в ромска махала, в ромска къща и с анкетно интервю документира самоопределянието на живеещите, ще получи достоверни отговори. Самоопределянето през интернет обаче вероятно е изкушило някои роми да се самоопределят като българи или като турци. Преброяването съвсем не е само чисто аритметичен въпрос, личното участие на образован преброител е задължително.
Осмислянето на някои от резултатите от преброяването би следвало да има шокиращ ефект за обществото и за властниците. Спокойствието и дезинтересираността, с което ги приема българското общество, поставя под въпрос националната социална сетивност. България или не разбира какво се случва, какво казват данните от преброяването, или съзнателно не й се позволява да ги разбере. Това имитирано неразбиране често прикрива користни интереси на заинтересовани "политици", "държавници" и "учени". 
България страда както от теоретични и ценностни дефицити, така и от практически усилия за решаване на "всекидневните въпроси". Чуждестранни инвеститори си тръгват, защото не могат да намерят сравнително млади, сравнително работливи хора, готови да работят и да продължават да се образоват и квалифицират. Доктрината за "обучение през целия живот" се сблъсква със стена от обществено и институционално неразбиране и неверие. В България има не по-малко от половин милион работещи на възраст над 40 години, които при подходяща квалификационна програма биха могли да бъдат много по-производителни - и съответно - доста по-добре платени. В България има други - около половин милион фактически десоциализирани, в трудоспособна възраст, необразовани или тотално деквалифицирани и маргинализирани. За да бъде върнато част от икономически неактивното население обратно на пазара на труда, са необходими ефективни програми за преквалификация и професионално обучение, но и съвсем други форми на ангажиране.
Днешната демографска криза е продукт и от цялостната неолиберална политика на прехода, включително и от политически мотивираното смазване на алтернативите, от "редуциране на политическите и гражданските опозиции" до неоспорващи концептуалната база на тази политика. В основни сфери нещата просто се провалят, а няма публично заявено критическо мислене.
Преброяването за пореден път доказва, че системата ГРАО, очевидно не е добре регулирана и освен това изглежда се поддържа нестарателно. България бе една от първите страни в Европа, която въведе национална система за гражданска регистрация - ЕСГРАОН. В условията на недемократично устройство полза от нея очевидно е имало, но истинският й смисъл се проявява сега - с демократизацията, със свободното движение на гражданите по целия континент. Ефективното обвързване на разнообразни национални информационни масиви следва да може да извършва всекидневно "преброяване" на хората, които са вътре в страната. Това е нужно на хората, не толкова на ведомствата.

България се намира в системна криза

Демографската криза е не просто едно от нейните измерения. Тя е сумарен продукт на неадекватния в човешки и в управленски смисъл преход. Редуцирането на населението е свиване на основното богатство на нацията. Социално безотговорният преход е и демографски безотговорен преход. "Демографският въпрос" става основен въпрос на българското общество и държава и без значим напредък в тази насока всички останали усилия и шумотевици за модерно, европейско национално развитие някак губят смисъл.
Без съществени промени в демографската политика България няма да успее да реши нито една значима задача по националното си възстановяване и развитие. Страната се нуждае от национална дискусия за своето демографско и социално бъдеще.
Противоречива е историята на българската демографска политика през последните две десетилетия. Дефицитни са съдържателните анализи на финансовата, данъчната, социалната, образователната, здравната и т.н политика, от гледна точка на демографските им ефекти, които, разбира се, никога не са директни. Все пак можем да идентифицираме "антидемографските" решения, в  смисъл такива, които тласкат обществото ни към задълбочаване на демографската криза - секторни политики, нормативни актове и правителствени решения.
Резултатите от проведеното преброяване ще се анализират месеци наред. А досега няма основания да сме доволни от качеството на обществените обсъждания на демографските проблеми в страната. Нещата са сложни, тревожни и точно затова като общество не се нуждаем от блъфьорски и катастрофични внушения.
Бе разработена и в някаква степен се изпълнява една "Стратегия за демографското развитие до 2020 г." Изминаха пет години от нейното приемане и е добре да осмислим резултатите.
Демографското развитие следва да се превърне в приоритетна национална цел. Необходима е нова национална доктрина на страната, която да обвързва демографските политики. Бъдещето на нацията зависи от способността на обществото ни да се мобилизира за решаването на демографските въпроси. Имануел Уолърстейн бе писал, че  "преходът е жестока битка за бъдещето". Това на Балканите се отнася и за демографския проблем, включително и в особен смисъл, за "демографския профил" на нашия преход.
При разработването на правителствени и ведомствени управленски проекти, практически във всички основни "секторни политики", следва отчетливо да се включва и демографският аспект. В частност, разгръщане на политика в подкрепа на семейството. Нужен е обединен труд на демографи, специалисти по социална медицина, социолози, юристи, статистици и т.н., защото става дума за комплекс от проблеми - и съответно са нужни комплекси от непосредствени демографски мерки, но и създаване на дългосрочни програми за въздействие върху условията на живот.
Време е в България да се върнем към основната идея, залегнала в Концепцията за национална демографска стратегия от 1996 г. Тя е, че всяка национална стратегия и програма в отделните сектори - икономика, социална сфера, образование, здравеопазване, развитието на регионите и т.н, следва да има за отправна точка населението, хората. Всъщност стратегията е да се следва интегрирана политика за социално развитие, ясно обяснена и подкрепяна от обществеността, като ведомствата не придърпват към себе си, подобно на глутница псета, ресурси и властови правомощия, а в медиите не се дава трибуна само на онези, които по всеки демографски проблем имат готов отговор - "Няма проблеми!"