За българския национализъм и образа ни пред света

В последно време, във връзка с бежанските потоци на сирийци и други етноси към България, започнаха да валят като дъжд някои прибързани и крайни анализи и оценки както за бежанците и тяхното поведение, така и за национализма и ксенофобията, т.е за стремежа към насаждане на омраза към чуждите етноси. На прицел е и партия "Атака", която според анализатори и критици насажда и стимулира ксенофобията и в същото време уронва престижа на България пред Европа и света. 
Но възниква простичкият въпрос: ако в парламента и на улицата се отглежда и култивира омраза и разделение в обществото по политически и други причини, свързани с вътрешно държавните ни проблеми, то имаме ли

право да дадем същата оценка

за отношението на целокупния български народ към чужденците и по-конкретно към бежанците от Сирия и другите страни? Ако се опрем на българската народопсихология в исторически план до наши дни, всички добре знаем за прочутото пословично българско госториемство, признато от много изследователи, гости, пътешественици: "чели сме", "чували сме", "гледали сме филми, телевизия" и т.н.
Нашата страна заема стратегическо място от важно и съществено значение не само за държавата и за Балканите, но и за Европа. България се намира на нейните граници и е в допир с хора, проповядващи ислямската религия, опасни от които са само проповядващите войнствения ислямизъм и т.н. "Свещена война" срещу неверниците. Оттам идват и истинските терористи.
Немалко са българските граждани у нас от турския етнос и българомохадани, изповядващи исляма, които биха могли да бъдат давани за пример на толерантност. Досега показваме на света със своя етничеси модел на управление, че българи и мохамедани у нас могат да съжителстват мирно и тихо, да проявяват уважение помежду си, да си помагат.
Ние не за пръв път приемаме бежански потоци. Някои от тях като етноси остават в земите ни завинаги. Достатъчно е да споменем толерантното отношение не само към турците, останали след Освобождението през 1878 г., но и към огромните бежански потоци от Македония след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание. Или бежанските потоци на арменци, кюрди, на българи от Южна Добруджа след подписването на безпрецедентния мирен договор при Крайовската спогодба през 1940 г. в разгара на най-голямата световна криза по време на най-кръвоплролитната война в историята на човечеството. Цели потоци с покъщнина, натоварена на каруци, стада животни, преодолявайки пеша стотици километри, са идвали у нас и

България е станала втора майка

на много чужденци и етноси. Въпреки нелекия си живот, българите винаги посрещат в дома си своя канен или случаен гост. Ако нямат нищо друго, посрещат го поне с "хляб и сол". И тази историческа традиция беше станала национална политика - чуждестранните делегации да се посрещат с "хляб и сол".
Когато се говори за ксенофобия, не бива да се забравя, че предпазливостта при притока на огромни групи бежанци в съвременни условия е основателна, защото може да пристигат и отделни нежелани елементи между тях. Това не е свързано с ксенофобията, с омразата към бежанците. Няма страна на света, която да не проявява такава тревожност и загриженост. И все пак България не връща никого. Без да обвиняваме западните страни - Англия, Франция и други, трябва обаче да отбележим, че българските и румънските емигранти не се ползват с добър имидж в Европа. Официалните власти и гражданите на тези страни негодуват срещу българските цигани. Искат и настояват да се връщат обратно в страната. А България е член на ЕС...
Разбира се, и в чужбина има отделни българи и цигани, които не спазват правилата, законите и обичаите на съответната страна, трудно се приспособяват и стават причина за изграждане на лошия образ на страната в ЕС и света. Вероятно ще има такива отделни единици и сред бежанците. Приспособяването на българите в чужбина и на бежанците у нас е процес, сравним с процесите в един човешки организъм, подложен на необичайни или екстремни условия на функциониране. В конкретня случай у нас това са условията на всеобхватна криза в материалната, социална и духовна сфера, въпреки неистовите усилия на правителството да измъкне страната от това незавидно положение.
Та когато се пише за ксенофобия,

за насаждане на омраза

с безотговорни и крайни анализи и изводи по отношение на етносите у нас, респ. на бежанските потоци, трябва ясно да заявим, че такова отношение към чужденците е традиционно неприсъщо както на редовите българи, така и на отговорните институци, на правителството и държавата.
Ако има ксенофобия, то тя идва от неправилното разбиране на демокрацията и от Байганьовщината, свързана с борбата за власт на някои български партии с тяхното поведение в парламента и на улицата. В страната ни пусна корени един невероятен негативизъм, свързан с деструктивна критика, много говорене, липсата на морал, етика, национално чувство за отговорност у някои партии и техни лидери. Тон за подхранването на този негативизъм дават и някои публични анализатори.
Ако България няма добър образ пред ЕС и света, то основната причина е ксенофобията, раждаща се от политическата некоректна борба за власт под булото на демокрацията и "загрижеността" за нацията и държавата.  А това не може да не оказва вредно влияние върху младежта, върху формирането на нейния мироглед, етика, толерантност, дисциплина и върху изгражданео на образа на страната и нацията ни пред Европа и света. Тук е големият проблем, а не в отношението на българите към другите етноси и към бежанците. Видя се че, вече има приети бежанци на работа от благодетелни българи. В някои населени места пък не спира събирането на помощи, а други стават приемни семейства дори на цели бежански фамилии...