Всеки трябва да носи Дон Кихот в себе си

Марина Аврамова

За мисията да даряваш красота, за изпитанията и наградите, които изпраща съдбата на любимите си чада, защо трябва да живеем в хармония с природата и да гледаме и на злото като на добро, нарисува с думи за citybuildhome.bg известният художник Кеазим Исинов, който тази година навърши 70 години. Роден е в с. Садовец, област Плевенска. През 1968 г. завършва живопис в Националната художествена академия в класа на проф. Ненко Балкански. Освен с живопис се занимава и с малка пластика, скулптура и миниатюри. Първата му самостоятелна изложба е през 1971 г., през 1977-а получава първа награда на Международната изложба в Габрово, през 1981 г. - трета награда на живописната изложба по случай 1300 години България. Направил е над 30 самостоятелни изложби в страната и в над десет страни по света. Носител е на орден "Св. св. Кирил и Методий" за големи заслуги в областта на културата.

"Майстора"

- Носител сте на престижната международна награда "Хиляда и една причини да обичаш Земята". Като че ли медиите в България не отделиха нужното внимание на това огромно признание, което ви беше отредено измежду 32 хиляди художници от цял свят.
- Това беше конкурс по случай милениума. Взех участие в него с картина, озаглавена "Началото", която изобразява Адам и Ева в Райската градина. След като я изпратих, мина много време - една или две години. Един ден през август 2004 г. ми се обади организаторът от Холандия с изненадващата новина, че съм победител в конкурса. Бях поканен с цялото си семейство да посетя Холандия, за да получа наградата.
- Вярвам, че в живота няма нищо случайно, а това мое виждане се затвърди и покрай спечелването на конкурса. Когато бях четиринадесетгодишен, ученик в първи курс на Художествената гимназия, един от изпитите ни беше да нарисуваме етюд на гипсово лале. Преди да започнем да рисуваме, се теглеше жребий за това кой ученик откъде ще гледа модела. Аз изтеглих най-неблагоприятното място - фронтално, което не позволява да се види цялостният обем. Тогава моят преподавател, когото много уважавам - Асен Пунев, ми даде възможност да се преместя малко настрани, за да виждам от по-добър ъгъл. Ясно си спомням, че тогава му казах: "Няма да се преместя, тук ми е късметът." Звънецът би, а аз продължих да рисувам. Така съм се увлякъл, изпаднал съм почти в други пространства и в крайна сметка направих най-хубавата работа от всички. Минават 50 години от този случай, отивам в Холандия, за да получа наградата си, и трябва да направя изказване. Тогава се сетих за тази история и си казах: "Боже Господи, аз рисувах лале и сега съм в страната на лалетата!" Разбирате ли как съдбата ме е изпитала? Тя много пъти ме е изпитвала, но това беше началото. След 50 години тя ми даде това, което съм заслужил. По време на награждаването разказах този свой спомен и усетих, че той докосна сърцата на хората в залата.
- Разкажете историята на картината на малката цигуларка. Какво е чувството за художника да се срещне отново след време със своя любима изгубена картина?
- Когато съм я рисувал, съм бил на 15-16 години, а момиченцето, което е изобразено на нея, беше по-мъничко от мен, може би около седемгодишно. То ни беше комшийче, беше много красиво, като сърне... Когато нарисувах картината, тя изглеждаше като бисер, но после изчезна и след много време се оказа, че е стояла 40 години и повече в подпокривното пространство на къщата ни, валяло е, имало е бури и т.н. При един ремонт на покрива майсторите ми я донесоха на руло. Като я видях, много се развълнувах, бях я забравил, сълзи започнаха да напират в очите ми. Веднага я изпънах и реставрирах. Тази картина прави огромно впечатление. Тя и жътвата, която съм рисувал също като дете, са двете най-скъпи за мен картини.
- Какво беше детството ви?
- На 14 години вече си изкарвах хляба сам. Жънех и въпреки че ми е неудобно да се хваля, бях най-добрият жътвар. Ръката ми не можеш да видиш, докато жъна. Оттогава имам тази топлина, защото аз съм бил в нея. Жънал съм и смрадлика, тя е много интересно растение - първо е зелена, после става охра, жълта, оранж, червена, та чак кармин. Първите ми картини бяха все топли. Няма нищо измислено, всичко е преживяно...
- На изложбата по случай 70-годишнината ви представихте около 100 ваши творби от различни периоди. Може ли да се каже, че картините, които видяхме там, разказват живота ви до момента?
- Това е много голям разказ. В галерията в НДК беше изложена едва малка част от картините ми. Както казах, в тях няма нищо измислено, всичко е преживяно.
- Как успявате да се предпазите от заливащата ни отвсякъде пошлост? И да съхраните духовното в тези бездуховни години?
- Контактувам с природата, с животните, с птиците и най обичам лястовиците. На село в ателието ми лястовиците са си направили гнезда. Те летят свободно и кацат по картините ми.
- Природата и животните ли са големите ви музи?
- Някой беше казал: "Колкото повече опознавам хората, толкова повече обичам животните." Аз контактувам от дете с животни и сега си имам прекрасно куче, постоянно около мен има животинки и птички. Човечеството е тръгнало по страшно грешен път още с Адам и Ева. И преди това е имало много цивилизации - и Лемурия, и Атлантида, но въпреки че са стигнали високо равнище в развитието си, и те са тръгнали към материалното и са се провалили. И сега материалното ще ни провали.
- Повече от 30 години рисувате Дон Кихот. С какво ви провокира този герой и откривате ли някои негови черти в себе си?
- Всеки трябва да носи Дон Кихот в себе си.
- Трябва ли да има всеки Дон Кихот своя верен спътник Санчо Панса, или може да върви по пътя си сам?
- Може, макар че е хубаво да имаш съмишленик, другар.
- Гледате ли на работата си да дарявате хората с красота като на мисия?
- Да, защото виждам, че докосвайки се до картините ми, хората усещат нещо красиво, нещо положително.
- Какво е добро и какво е зло?
- От философска гледна точка не само доброто е добро, но и злото е добро. Защото, ако съдбата ти поднесе нещо лошо, макар и в момента да ти е тежко, то ти подсказва да тръгнеш в определена посока. Когато като дете се явявах на изпита по рисуване, за който ви разказвах, гладувах като куче. Случвало се е да не хапвам по цяла седмица, но това е било за добро, защото днес ценя много работи.
- Споделяли сте, че имате силна връзка с родното ви място. Според вас тежи ли си камъкът на мястото?
- За мен - да. Предлагали са ми да живея на много места, дори в Япония. Бил съм там, правил съм изложба и съм с отлични впечатления, но за нищо на света не бих живял другаде. На мнение съм, че всичко идва от родното място.
- Какво смятате за най-голямото си постижение до момента в личен и професионален план?
- Да дарявам радост. И аз съм щастлив, когато хората са щастливи, след като видят изкуството ми. Не мога да не се радвам, когато споделят, че платната ми ги правят радостни и ги карат да мислят. Какво повече от това мога да искам?