В лапите на компрачикосите

"И най-хилавото дете, което със своя плач възвестява появата си на света в мизерна стаичка в жалките покрайнини на града, придобива в момента на рождението си същите права, каквито имат милионерите. Да му се откажат тези права означава то да бъде ограбено."
Хенри Джордж (1839-1897 г.) - американски публицист и икономист


Чрез своя широко известен роман "Човекът, който се смее", Виктор Юго остави на следващите поколения едно разтърсващо душата познание. Историята на "компрачикосите" или "компрапекеньосите". Една отвратителна и необикновена скитническа шайка, прочута през седемнадесети век и забравена още през следващия, осемнадесети век.
"Компрачикос", както и "компрапекеньос", е сложна испанска дума, която означава "купувач на деца". Компрачикосите купуват, а после препродават децата. И както бижутерите са обработвали и шлифовали скъпоценните камъни, за да ги превърнат в строги геометрични фигури, като по този начин многократно умножавали цената им, така и компрачикосите променяли, често до неузнаваемост, първоначалния външен вид на купените деца. Но в никакъв случай за да ги разкрасят физически. А точно обратното - превръщали ги в уроди.
През седемнадесети век, когато върлували компрачикосите, в Англия - една от държавите, където компрачикосите продавали голяма част от "стоката" си - нравите били първобитни и жестоки. Тогава децата са ужасно експлоатирани, като предимно служели за

забавление на знатните особи

Техните извратени нрави раждали извратени удоволствия. Да бъдат забавлявани от нормални деца не ги удовлетворявало. Гърбави деца или с други физически недостатъци по-добре ги развличали.
Ето защо компрачикосите ги произвеждали. Наемали специалист по обезобразяване на човешката анатомия. Често извършвали вивисекция - рязане на живо човешко тяло, но в тези случаи не с научна цел. Правели например децата разногледи, или пък им разширявали настрани устните, за да изглеждат, че винаги се смеят. Или подлагали стъпалата на краката им на постоянно стягане, за да не могат после да пристъпват нормално.
Действала "фабрика" за осакатяване на деца.
... Три века по-късно използването на деца в угода на богаташите продължава. Е, наистина понастоящем те не са подложени на антихирургични интервенции. Но безмилостната кражба на детството им и сега е в действие.
Не става въпрос за сексуална експлоатация или за използването на непълнолетни като "мулета" в дистрибуция на наркотици. Още по-малко за антихуманната практика за включването на деца във въоръжени формации, и то в зони на активни военни конфликти. Деца - жертви и деца - убийци! Но това е друга тема.
Най-масова понастоящем е широко разпространената практика в страните от Третия свят децата да бъдат експлоатирани, и то в жестоки, нечовешки условия. И то въпреки наличието на Кодекс за детския труд, съставен от УНИЦЕФ.
Във фабриките за тъкане на прочутите персийски килими в Иран, в производствените мощности за футболни топки в Пакистан, по оризовите полета на Индия и Индонезия или в плантациите за отглеждане на памук в Египет. По терените с марихуана в Латинска Америка. Къде ли не?!
Несъмнено избухващите непрекъснато тук-там по паралели и меридиани скандали, свързани с експлоатирането на детския труд, свидетелстват за неговото системно използване.
Но светлината от медийните прожектори, както и целевите кампании на неправителствените организации, изкарали на показ нарушителите, са блуждаещи и случайни. Те могат да изобличат само отделни звена на глобалната нелегална мрежа за изстискване на децата-работници, често и с продължителност на работния ден над осем часа.
Техните права изобщо като трудещи се са обект на по-чести нарушения, отколкото на възрастните им колеги. Понеже шансът те да се обединят в някаква форма на профсъюзна организация е чисто имагинерен, за разлика от пълнолетните работници. Програми за външен мониторинг за образование и възстановяване на децата, които работят, обикновено се прилагат единствено там, където за последно е бил насочен лъчът на прожектора. Дори понастоящем

не съществуват абсолютно никакви доказателства

че поне някое от тези сегментирани реформаторски действия се е превърнало в необратим стандарт за корпоративна социална отговорност, тоест за етично поведение, който да се прилага по цял свят. На хоризонта и сега, в средата на второто десетилетие на ХХІ век, не се вижда никаква система за универсално налагане на тези норми.
Светлина в края на тунела все пак мъждука. И тя не е от идващ влак. Активно противодействие на използването на труд в лоши производствени условия, на заемане на позиция срещу забраната за образуване на профсъюзи и за въвеждане на нормално работно време, както и срещу експлоатацията на детски труд, дойде не от другаде, а от американските кампуси - университетски градчета.
Докато много висши учебни заведения в Съединените щати са плътно ангажирани с марковите нашественици чрез комплексни покупки на оборудване, обзавеждане, а и на спортни екипи за университетските отбори, то други осъзнават, че самите им алма матери са се превърнали в собственици на известни търговски марки. Университетите от Айви Лиг и колежите със звездни спортни отбори притежават линии за облекла, някои от които си съперничат по пазарен дял с много известни търговки дизайнери.
Лицензирането от страна на колежите е всъщност крупен бизнес. А всички играчи-купувачи на лицензи, като "Фруут ъв дъ Луум", "Чампиън", "Ръсел" и други - са прехвърлили производството си в подизпълнителски фабрики, заедно с останалата част от конфекционната индустрия, като използват и свободните търговски зони по целия свят.
В САЩ тази индустрия - лицензирането на имената на колежите, е бизнес за 2,5 милиарда долара годишно. Например Дюк Юниверсити всяка година продава дрехи на стойност над 25 милиона долара заради победоносния си баскетболен отбор. За да удовлетвори търсенето на брандираните с логото на алма матера стоки, университетското ръководство сключва договори със стотици заводи в Съединените щати, а и в десетки други държави.
Точно от това висше учебно заведение стартира инициативата то да бъде превърнато в

модел за етично производство 

и то не само за системата от университетите в Съединените щати, но и изобщо за компрометираната по отношение на трудовите условия конфекционна индустрия като цяло. Още през март 1998 г. Дюк Юниверсити обяви поврата в политиката си, като наложи изисквания към всички компании, произвеждащи тениски, бейзболни шапки и пуловери с името "Дюк", да се съгласят със серия от ясни трудови стандарти.
Кодексът изискваше от подизпълнителите освен заплащането на законната минимална надница, поддържането на безопасни условия на труд и разрешение на работниците да образуват профсъюзи, без значение къде се намират фабриките, както и да бъде абсолютно забранено експлоатирането на детски труд.
Към Дюк Юниверсити два месеца по-късно се присъедини и Браун Юниверсити със собствен строг кодекс. По-късно, през юли 1998 г., в Ню Йорк антиексплоататорски организации от университетите в цялата страна се организираха в коалиция "Обединени студенти против експлоататорските фабрики". След това компанията прерасна в това, което вестник "Ню Йорк таймс" описа като "най-големият изблик на университетска активност за почти две десетилетия". Всички демонстрации доведоха до съгласието на университетските администрации да изискват по-високи трудови стандарти от компаниите, произвеждащи техните изделия.
Както писа журналистът Боб Ортега във в. "Уолстрийт джърнъл", профсъюзите още от началото на 90-те години на миналия век разполагаха с доказателства за използването на детски труд в Бангладеш, където децата произвеждаха дрехи, продавани във веригата хипермаркети "Уол-Март" още от 1991 г. "Но въпреки че профсъюзите разполагаха със снимки на деца, изправени пред конвейерите... обвиненията не получиха голяма гласност нито в печата, нито в телевизията". Бангладеш не е единствената държава, където мултинационалните компании експлоатират детски труд. Фирмите "Уол-Март" и "Геи" изнасят своето производство в зоните за обработка на експорта, осеяли Южното полукълбо, където стоките се произвеждат предимно от жени и момичета, мнозинството между 12- и 16-годишни.

Според най-новото изследване

на фондация "Уолк фри", излизащо под заглавието "Глобален индекс на робството 2013 г.", близо 30 млн. души по света живеят като роби. Формите на модерното робство са наистина различни: сексуалната експлоатация, търговията с хора и пр. Но твърде голям е броят на онеправданите, които са подложени на принудителен труд. Особено много сред тях са децата.
Точно такова е било ежедневието на малолетните работници във фабриката за дрехи "Рана плаза" в град Савар, намиращ се на 30 километра от столицата на Бангладеш. До фаталния 24 април м.г., когато 8-етажната сграда рухна по време на работния ден. А под отломките й бяха извадени 1127 трупа, десетки от тях детски.
Деца, на които е била отредена съдба никога да не пораснат.
Деца, станали жертви на бездушието на един жесток към тях свят.
Даца, в чиито очи се е четяло болка и обвинение към възрастните за откраднатото им детство.
След трагедията в "Рана плаза" папа Франциск определи като "модерно робство" условията, при които са работили жертвите. И то само за 38 долара месечно, децата даже за по-малко.
В лапите на съвременните компрачикоси.

* - Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България