Това ли е Законът?

Д-р Байко Баев
председател на "Асоциация Учители", Стара Загора

Актуалната ситуация в нашето училище е такава, че то е достигнало предела на  традиционното функциониране и повече не би могло да продължава своето развитие в новите условия без радикална демократична реформа. Предложеният от МОНМ проектозакон за училищното образование декларира стремежа за промяна, но поражда много въпроси. Това ли е законът, нужен на учениците, учителите и на обществото като цяло?
Коректно е да кажем, че проектът безспорно има своите добри страни: стремеж към реално функциониращо информационно общество, частична автономия на училищата, акцент върху предучилищното възпитание и целодневната организация, бъдеща квалификация на учителите, нови форми на училищна организация и др.
Трябва да се каже обаче, че някои постановки, широко и шумно рекламирани като иновационни и приоритетни, са недостатъчно развити по-нататък в самия закон. Несъгласие поражда липсата на фиксиран процент от брутния вътрешен продукт за образованието. Както и предоставянето на училищата на непосилни за тях дейности - да разработват учебните програми например. В проекта се забелязва и съществена разлика в степента на обобщеност на различните параграфи и алинеи - включени са от конституционни принципи до изисквания на училищен правилник. Безпокойство поражда абсолютизирането на стандартите в една изключително сложна и творческа дейност, каквато е учебната. При това съдържанието на самите стандарти остава неизвестно, ще бъде изработено по-късно. В ръцете на някои администратори и недостатъчно добре подготвени учители те могат да се превърнат в шаблон за "мерене и теглене", а не в основа за анализи. Неведнъж сме апелирали за продължителната им апробация, а в закона би трябвало да се запише тяхната условност и необходимостта от периодичното им актуализиране.
    Без претенции за изчепрателност, бих посочил няколко важни момента, които са проблемни в предложения законопроект. Целта е той да се усъвършенства, защото никой нормален човек не би желал да бъде приет недостатъчно обмислен и неиздържан закон за училищното образование.
1. Структурата на училището. Очаквахме най-после да се предложи една неволунтаристична, психолого-педагогически съобразена структура. Проектът обаче поражда редица несъгласия.
Първо, това е вероятно

единственият образователен закон в света

който дефинира дейностите в детската градина като изцяло образователни. Неприемливо е една изключително важна, но преходна между семейството и училището форма да се институциализира на ниво училище. Би следвало да е обратното - държавата да създава условия детето от тази възраст да е повече в семейството и да подпомага педагогически родителите. Най-големият уют за детето в тази възраст може да създаде само и единствено семейството. Не "свалянето" на образователните училищни подходи в предучилищната възраст ще решат проблемите за образованието на децата и отпадането им от училище. Много родители вече се организират за съвместно отглеждане и възпитание на малките деца в неформална обстановка и атмосфера, по-близка до семейната среда, противно на посочената тенденция детската градина да е задължителна от 4-годишна възраст.
    Второ, основно образование се придобива след VII клас - възраст, която все още е неподходяща за избор на професия. Гимназиалната степен обаче се разкъсва изкуствено на две части, като това се обосновава с конституционното изискване за задължително образование до 16-годишна възраст. Десети клас ще приключва с документ за завършен първи гимназиален етап. Тук ще бъде големият водораздел - социален, психологически, педагогически и пр. В много европейски страни има такава структура, но тя е след относително обособена гимназиална степен и е нещо преходно между гимназията и университета, като колежанска форма.
Възниква въпросът: Кои и колко ученици ще продължат и ще завършат ХII клас?

От кои социални слоеве?

Децата от ромски, турски, селски, работнически семейства често ще предпочетат да не продължават обучението си по-нататък, защото ще имат документ, с който могат да се наемат на работа, или просто по икономически причини. Това създава твърде голям риск от селекция на учениците по социален произход и статус. Да, това може би ще създаде изпълнители на нискоквалифициран труд, но разумният подход е да се стимулира максимално висока образователна степен за всички български деца. Още повече, че в ЕС се обмисля средното образование да стане задължително, масовата висока образованост се поставя като цел. Според мен структурата на училището трябва да е с три степени - начална, прогимназиална и гимназиална. По-разумен вариант е, започвайки от V клас,

основното образование да се завършва след IХ клас

а гимназията да е три години - Х-ХII клас, като е професионална или общообразователна, силно профилирана, интегрирана с ВУЗ.
    Основанията за това предложение са, че след IХ клас интелектуално и социално учениците са готови за свободен, самостоятелен и съзнателен избор на вида гимназия или на професионални курсове. Учениците в малките градчета ще могат да завършват IХ клас в или близо до родното си място, а след това са вече достатъчно зрели за по-самостоятелен живот и обучение в голям град. Илюзия е, че малките селища имат ресурс да удължат основното училище от VIII до Х клас, за да станат по вид "обединени". Много по-вероятно е свиването на основното образование до VII клас да доведе до принудително и масово закриване на училища в малките селища и много от децата от тези райони да "изпаднат" от образователната система. Докато удължаването до IХ клас означава масата ученици да останат в училище с една година повече от сега. В някои страни на Западна Европа броят на класовете на училищата се определя в зависимост от количеството на учениците, желаещи да се обучават в него, то съществува до този клас, до който има ученици. Документ за завършена степен ученикът получава, когато и където завърши съответния клас от степента, т.е. образователната структура е гъвкава.
    2. Управление. Според мен, време е мениджърът да влезе в училище, а директорът да ръководи и контролира учебно-възпитателния процес, т.е. двете длъжности да се разделят. Ако това стане, ще има съществен скок в качеството без особени инвестиции. Сега директорите са достигнали максималното ниво на своята некомпетентност - накараха ги да се занимават с финанси, с правни въпроси, ремонти, парни инсталации - области, в които нямат никаква подготовка. За някои това е претекст да не изпълняват основната си функция на педагогически ръководители.
    В стремежа да се осъществи граждански контрол, прозрачност, участие на различни организации в управлението се е получила

цяла пирамида от институции над училището

- МОНМ, национален инспекторат, РУО, общините, настоятелства, а сега с проектозакона се създават и обществени съвети. Колкото и да са добронамерени, техните функции ще са основно две - контрол и искане на информация от директора, т.е. допълнително натоварване на училището. По този начин от подпомагащи, тези институции неминуемо ще се превърнат в затормозяващи работата на училището. А съгласувателното участие на учениците в обществените съвети ще бъде просто едно формално и безсмислено присъствие, възпитаващо - простете, в двуличие и формализъм. 
     Законът следва да определи и мандатност на директорите, която трябва според мен да бъде не повече от 2-3 мандата от по 4 години. След десет-дванадесет години в стила на директора твърдо се установяват стереотипи, липса на хъс за иновационност, и той се превръща в спирачка за развитие на училището. Би трябвало да се помисли за законно осигуряване на учителско работно място след този период. Конкурсите за директори и експерти на всички нива трябва да са само писмени и анонимни, защото устното събеседване дава възможности да се "изкривява" резултатът в полза на предпочитан политически или шуробаджанашки кандидат. 
3. Квалификация. Заслужава одобрение, че най-сетне в проекта са записани дейности по квалификацията на учителите. С изключение на едно - квалифициращите институции. Трябва 

учителите да се квалифицират в университетите

и катедрите, където са се обучавали, а не в измислени институции и допълнително създавани звена с неясно ниво на компетентност - както и да се наричат те. Учителите следва да отидат там, където се твори наука и се преподава на съвременно равнище. Иначе ще се получи, както казва народът, "от кон - на магаре". Допусне ли се това, жалко за милионите, които ЕС дава за квалификация. Друго изискване безусловно следва да е обвързването на квалификацията с резултатите от работата, а оттам и със заплащането на труда на учителя. Квалификационните степени е добре да се намалят до три, като най-високата да е докторската.
4. Учебно съдържание. Десетилетия наред това е дежурен проблем за училището. Главна причина за това е, че се работи "окомерно". "Новото" учебно съдържание влиза в практиката без всякаква апробация и научно-методическа диагностика. Учебното съдържание е не само голямо по обем, то в голямата си част не оставя на ученика друга възможност, освен да възпроизвежда, т.е. систематичността, логичността, анализирането и емоционалността му са слабо застъпени. Електронизацията допринася за визуализация на съдържанието, но това е една виртуална реалност. Ученикът трябва да прави опити и в реалните условия на достатъчно оборудвани кабинети, а не само да ги наблюдава на монитора или на интерактивната дъска. Педагогически подготвените учители знаят, че интерактивността е процес между субекти, а не между ученика и дъската. Поради това акцентът в следващите години следва да бъде двупосочен - върху взаимодействието на ученика с учителя и върху процеса на самото учене, усвояване - съвсем различни неща. Това е същинската стратегия за качествен учебен процес, а следователно и за постигане на висок образователен стандарт за всички български деца без изключение.
    Та, това ли е Законът? Отговорът на този въпрос не може да бъде категоричен и еднозначен. Идеален закон не съществува. Но може да бъде направен реалистичен и адекватен на днешния ден и на близките години закон - с ума и усилията на много хора и с консенсус по основните проблеми.