Събуждането невинаги е приятно

Всяка година празнуваме 1 ноември и... го забравяме. Изприказват се едни височайши прекрасни приказки и после - нищо. Защото това програмирано празненство, минаващо за един ден, е част от бюрократичните прояви в нашата държава. Те фактически отбелязват повече, отколкото осмислят предназначението на историческо събитие, което е станало празник. Нека не забравяме, че Денят на будителя се появи в едни много скверни времена за България, когато тя беше загубила не само територии, но беше получила и имидж на агресивна страна, способна да произвежда отмъстителни жестокости, да се съюзява винаги със силните, да удря в гръб съседите си и пр. И точно тогава, след това крушение, ние се обърнахме към духовните постижения и стойности на нашето минало. Да си спомним как софиянци се нареждат кротко и плахо под балкончето на дядо Вазов, защото се опират на онова, което сме били някога, а не на прославени генерали, на мъдри дипломати и на предприемачи, които после ще си свият къщи по ул. "Московска" от военните доставки.
Друг е въпросът, че тези някак бомбастични приказки за нашето величие през Средновековието малко не се връзват с това, че след това три века и половина сме били в състояние, което се нарича летаргичен и безсмислен сън. И още не сме разбрали причината защо толкова лесно заспиваме и толкова трудно се будим. Ала събуждания има разни, по някой път буденето, което и физически е неприятно състояние, може да предизвика и пагубни последици. Нали германските младежи са викали по улиците на Берлин през 1933 г. "Германио, събуди се!" Така че, събуждания има разни. И самото понятие "будител" има специфично съдържание. Днес най-баналният въпрос е "къде са будителите?" Съвременни будители няма. Будителите не се завръщат, те затова са будители. Ако се завръщат, значи не са си свършили работата. Как така хем са ни събудили за нов живот, хем сега търсим нови будители? Значи има защо...
Едно нещо е онова събуждане, което е станало в края на ХVІІІ век - да не забравяме, че "Историята" на Паисий е написана двайсетина години, преди да се появят Великата френска революция и нейните светли идеали. Но излиза, че не е било достатъчно това събуждане, щом сме обект след това на периодични пробуди.
Излиза, че днес това е по-скоро празник на упованията, че въпреки всичките угнетения и поражения, които сме понесли, все пак се намирало едно ядро - дали ще е книжовник от национално значение, дали ще е местен пастор и краевед или учител - едно ядро, един опит, в различна степен успешен, да се възстанови усещането за значимост на отделния човек и на народа като нация.
Виждаме как днес винаги, когато са угнетени, ощетени, заплашени, хората в другите страни излизат по улиците - десетки, стотици хиляди. А ние си спим вкъщи. Не мога да разбера как е възможно в текущия ни свят непрекъснато да се казва: този народ гладува, угнетен е, зъл, покорен, колонизиран и в същото време да печели на изборите тази политическа сила, която в последните години поне е пряко отговорна за това състояние? Значи, хем се вайкаме, хем се ласкаем, когато на някой писател, художник, скулптор, музикант някой от съвременните велможи му обръща внимание. Значи пак се връщаме към нашия исторически път - прекалено много се съобразяваме със статуквото и най-малко предизвикваме превантивни инициативи, за да не се случи така. Защото политиката не решава проблема, политиката предотвратява проблема. Неслучайно преди потопа Ной си е направил за всеки случай ковчега, а не е чакал да дойде потопът, та тогава да го прави.
А при нас? Хората не излизат да гласуват, а вечерта съскат, че тия, които ни управляват, не са достойни хора. Това е много странен манталитет. Не може през деня да не работиш, а вечерта да кажеш, че има много хора в България, които не си гледат работата.
Често става дума, че интелигенцията, вместо да е камбана на събуждането, си мълчи и само единици говорят. Но интелигенцията не е изцяло достоен компонент от българското общество, в този процес, започнал още от 1881 г., голяма част от интелигенцията е била съпричастна и съучастница в тоталитарни, авторитарни, антиконституционни и други режими. Не споменавам имена, но един писател беше казал, че тефтерчето на "Отворено общество" е като тефтерчето на Левски! Не можем да кажем, че ако си велик писател, това те прави автоматично велик човек. Смисълът на будителите е, че те не експонират себе си, а експонират идеята, че трябва най-сетне на тази летаргия в миналото да бъде сложен край. В момента такива хора няма, няма такива, които биха възпроизвели онази функция, подета някога от онези българи като Паисий например. Симулацията на духовност, симулацията на историческа опора по някой път е по-опасна, отколкото когато изобщо я няма.