Разкази от Тотко Найденов

Д-р ТОТКО НАЙДЕНОВ е роден на 23 март 1948 г. в Ямбол. Завършил е хуманна медицина в Пловдивския медицински институт през 1972 г. и журналистика в Софийския университет през 1981 г. Работил е като лекар в Кардиологично отделение и Бърза помощ в Ямбол, както и като селски лекар в с. Ръжена, Казанлъшко. Бил е редактор във в. "Здравен фронт" и в. "Земеделско знаме". Един от възстановителите на Българския лекарски съюз; два пъти член на УС. Автор на над 45 документално-публицистични книги предимно на медицинска и лекарска тематика. Член на Съюза на българските писатели. 

Последно свиждане

Старият Джо бе прозвището на един от най-колоритните образи в Ямбол, където бях ординатор в Първо вътрешно отделение. Неотразим Мачо; легенди ходеха след него. Що хубави булки беше прелъстявал... Ала няма безкрайни празници: и неговият час наближаваше по реда си - ракът го бе изсмукал до кости; никого не пропуска Онази - безмилостната и неумолимата, с косата. Вече едва дишаше, но успя да ми прошепне на пресекулки, че иска за свиждането в неделя да поканя от негово име "няколко прекрасни дами" (така се изрази), за да се простят, защото чувствал, че то ще му бъде последното в живота. Подаде ми листче с надраскани имена (явно - стари гаджета) и телефонните им номера. Подобна молба не може да бъде отклонена; изпълних я. От отсрещния край на жицата чувах изпискване, после слушалката хлопваше, без никакви обещания. 

В неделята наредих на санитарките да забършат с вода и одеколон немощното, вече миришещо на пръст телце на човека, който се бе запътил към Отвъдното, лично му сресах оредялата косичка и дори го напръсках с дезодоранта си; няма срамни работи за Лекаря, щом са за Пациента му; нали той е "рес сакра" ("свещена вещ"), както го нарича Татко Хипократ. Повдигнахме го на две огромни възглавници. И Джо впери угасващ поглед към вратата; цял образ на Очакването. Така стоя през двата часа на свиждането, а пожълтялата глава-череп се смъкваше и потъваше в тях, без никоя от въпросните прекрасни дами да дойде да я повдигне. 

Всъщност, накрая дойде една от тях, та я изправи и дори я погали. 

Тази, която бе родила Децата му.

---------------

Грозното момиче

Мончо го докараха в хирургията в много тежко състояние: дифузен перитонит вследствие закъсняло диагностициране на перфорирал апендицит. Бях дежурен по болница и влязох да асистирам на д-р Васил Ковачев. Операцията бе извършена блестящо, но предстоеше тежко възстановяване. 

На другия ден при нас дойде някаква невзрачна, направо грозновата девойка. Плахо попита за Мончо и поиска да й разрешим да се грижи за него. 

- Не може, имаме си санитарки - отказа й д-р Ковачев. 

- Но ние трябва да го спасим! - извика момичето с такава непоколебима сила, че той благо се позасмя и й разреши. 

Момъкът се възстановяваше много бавно и трудно. То беше неотлъчно край главата му. Нощем дремеше на един разкривен стол и при всеки стон скачаше да му мокри устните или да му намества подлогата. Придоби по-измъчен вид и от болния. 

Накрая го изписахме - отслабнал, немощен, но - жив, жив! Пристъпваше неуверено, залитайки, а тя, дребничкото му врабче, го придържаше с трогателна нежност и преданост, а очите й сияеха като Зорницата. 

Минаха години, напуснах Ямбол и отидох да работя като журналист в София. Веднъж се върнах за ден-два да навестя родителите си, когато по тротоара срещу мен изневиделица изникна същото това момиче. Като ме видя, се сепна и понечи да се върне. 

- Чакай, чакай - спрях я аз. - Къде бягаш? Какво стана с Мончо, оженихте ли се? 

- Не, докторе - прошепна девойката. - Той отиде при друга. 

- Как така - "при друга"? Но ти фактически му спаси живота! Що за неблагодарност? - възмутих се аз. 

- Нищо, докторе - каза тя. - Нали оживя!

Оттогава дори и в мислите си не наричам някоя жена грозна.