Quo vadis, Polska?
Въпрос, зададен преди 2000 години, търси отговори и днес
/ брой: 49
Изминали са 64 години след Христа. В Рим по заповед на император Нерон започват гонения на първите християни. Апостол Петър бяга от града, за да се спаси от мъченичество. По пътя му се явява Исус Христос, носещ кръст на рамото си.
- Къде отиваш, Господи?, пита Петър.
- В Рим отивам да ме разпнат отново", отвръща Божия син.
Петър разбира, че Исус иска от него да се върне в Рим, за да приеме съдбата си на мъченик в името на Христовата вяра, и се подчинява. Традицията на мъченичеството повелява да бъде разпънат. Предсмъртното му желание е на разпятието да бъде с главата надолу, защото се смята за недостоен да умре със смъртта на Учителя.
Тази легенда е разказана в апокрифа "Житие на апостол Петър" - християнски текст на гръцки език, датиран към средата на II век след Христа. Легендата сочи за автор някой си Леучо Карино, ученик на апостол Йоан.
На Виа Апия,
близо до катакомбите "Сан Калисто" край Рим, днес се намира малка черква, кръстена "Domine, quo vadis", за да напомня знаменателната среща.
На прага на XX век полският писател Хенрик Сенкевич се връща към тази случка, за да опише в романа си Quo vadis историята на покварата и падението на една от на-великите империи в историята. Но и да разкаже за спасението на Христовата вяра. А заглавието на романа сякаш е продължение на раздумката:
- "Quo vadis, Domine?"
- "Romam vado iterum crucifigi", на митичната среща на Апостола с Учителя на Виа Апия.
В наше време въпросът Quo vadis е така злободневен, както в притчата за видението на апостола Петър и за краткия му диалог с Учителя. Въпросът приляга на всяко лутане. Личностно или обществено. С еднакъв успех може да се пита Quo vadis, Европа или Quo vadis, България със сегашните си пастири. А защо не и Quo vadis, Ердоган или Путин?
Но сега по-резонно е да се пита Quo vadis, Polska? Търсенето на отговор на този въпрос би могло да хвърли светлина и върху въпроса накъде отива Европа.
След две години безплоден диалог с управляващата в Полша партия "Право и справедливост" и най-вече с лидера й Ярослав Качински Европейската комисия губи надежда да намери общ език с тях и решава да прибегне до член 7 от Договора за Европейския съюз.
Какви бели са направили Качински и компания през това време, че страната на Лех Валенса, в която започна изгревът на демокрацията в Европейския изток, да бъде заплашвана с неприлагани досега в ЕС санкции? Отговорът на брюкселските комисари е, че под ръководството на новите демократи Полша е кривнала от правия път на върховенството на закона.
Поглед назад към времето на Валенса и на "Солидарност" сега изглежда като
носталгия по отминалата пролет
на възраждащата се полска демокрация. Нещо като любовния вопъл на Ленски по спомена за огнената Кармен: "Куда, куда, куда вы удалились, весны моей златые дни?"
Заплахата с член 7 идва след утвърдилото се убеждение сред блюстителите на политическото целомъдрие, че полската демокрация е в опасност. Те обвиняват правителството на управляващата партия "Право и справедливост", че се е впуснало в реформи, които вещаят завръщане на призрака на задушената свобода на словото и на тоталния политически контрол над полското правораздаване.
Но Качински и компания не са най-големите "непослушници" в демократичното евроатлантическо семейство.
По-големите "палавници"
са унгарският премиер Виктор Орбан и неговата всепобедила партия "Фидес". Това, което за Качински и компания е преследвана цел, за Орбан и партията му "Фидес" вече е постигната цел. Но комисарите се правят, че не виждат това. Те са обсебени от еретичните домогванията на полските панове. Защо ли е този двоен стандарт към Варшава и Будапеща? Защото Орбан води дружина, която е част от доминиращата политическа сила в Европейския съюз - Европейската народна партия(ЕНП). За да запазва господстващата си положение в общността, ЕНП не трябва да губи гласове на избори. Задължението да ги осигуряват имат националните филиали на ЕНП. И партията на Орбан дава своята лепта за тази кауза. Партията на българския премиер също. И затова и двамата се радват на благоволението на енепейците. Орбан повече. Сред колегите си в съюза само той разполага с безценно политическо предимство, което респектира евроатлантическите елити. Успял е да убеди унгарците да осигурят нему и на партията му абсолютно парламентарно мнозинство (някои наблюдатели го наричат свръх мнозинство). То развързва ръцете на управляващите в страната на Шандор Петьофи да прекрояват конституцията и в същото време да отстояват своеволията си като законни. Защото не нарушават конституцията! Начинът да се постига този ефект правниците наричат "легалистки". Казано на човешки език, това означава "буквоядски". Още малко светлина по въпроса: в "История на етиката" е обяснено, че "легализъм е поведение, което само външно се съгласува с общоприетите морални изисквания, но не отговаря на истинския дух на НРАВСТВЕНОСТТА".
Излиза, че в правото нещо може да не е морално, но да е законно. Така брюкселските съдници на грешниците от "Право и справедливост" си измиват ръцете
като Пилат Понтийски
за бездействието си срещу шмекерията на правниците от "Фидес".
Но това не притеснява нито унгарските палавници, нито полските непослушници. Последните отдавна са разбрали, че през изминалите седем години по върховете на ЕС са си правели оглушки относно залитането на Унгария от либералната демокрация към "електорално самовластие". Въпреки че правителството на Орбан с репресивните си мерки срещу медиите, с посегателствата върху гражданските свободи и с ограничаването на независимостта на съдебната система е нарушавало фундаменталните ценности на Европейския съюз.
На политическото поле "Право и справедливост" на Ярослав Качински няма тежестта на Орбановата "Фидес". Защото тя е член на
могъщата десноцентристка дружина
на Европейската народна партия. А полските десни от "Право и справедливост" са под крехкото крило на много по-малката и по-слаба група от националистически партии на Европейските консерватори и реформатори. Сред тях с най-голяма тежест, но не за дълго, са "брекзитските" консерватори. Това отрежда
маргинално място
в европарламента на полските консерватори. И обяснява защо лидерите на ЕНП в законодателния орган твърдо бранят Орбан и се стремят да блокират действията на ЕС срещу него. Но в съюза се оформя и тенденция ръководни фактори да стават по-критични към своеволията на полските управници. Това обаче не стряска Качински и компания. Те упорито следват пътя, начертан от вожда им още през 2011 г., когато визионерски заявява: "Ние ще имаме Будапеща във Варшава"!
Полската дисидентска дързост се осланя на непукизма на "бандата" на Орбан, с който нехае за правия път на либералната демокрация. Кураж им дава категоричната декларация на унгарския им кумир, че ако бъде задействан член 7 от Договора за Европейския съюз, Унгария ще наложи вето и ще осуети намеренията Полша да бъде наказана. Но в ЕС е предвидена и
хватка за противодействие.
Член 7 се задейства веднага и срещу страната, наложила ветото. И нейният демарш губи законна сила. Но само при условие, че всички останали страни членки подкрепят наказателната акция. А това никак не е сигурно. И следват неприятни въпроси. Може ли инициаторите на санкцията да бъдат сигурни, че Чехия и Словакия ще обърнат гръб на партньорите си от Вишеградската четворка? Като се знае, че в този квартет брюкселски директиви не се приемат безкритично.
Ами Австрия? В управлението й има вече крайно дясна партия. Мнозина "свенливо" я наричат популистка, за да звучи "по-нежно". Сигурно ли е, че тази Австрия, в която се чуват дори гласове с нея Вишеградският квартет да стане квинтет, ще подкрепи съдниците на днешната власт в Полша, ако се стигне до гласуване за член 7.
В най-новата история на ЕС "Брекзит" не е първата дума, която заговори за
пропукването на единството.
Първото "нашепване" за това беше заплахата от "Грекзит". За щастие тази буря отмина само с леки жертви в добруването на гърците, но без разрушения. След нея бежански талази заляха Европа и довлякоха на Стария континент тинята на ислямския джихадизъм. Тогава започна болезненият развод "Брекзит". И като че ли по същото време започна да си проправя път идеята на клуба на богатите за обединена - но на две скорости - Европа. Тези случили се беди и очертаващи се нови след тях разстроиха благозвучието в хора на европейското единство и просперитет. И подкладоха непокорството, придобиващо характер на бунт на инакомислие. За едни с авторитарен заряд, за други порив за отърсване от диктат. Зараждащата се обстановката на несъвместими гледни точки и действия ражда и нови понятия, които да я обясняват. Вече стана дума за "електорално самовластие" (политологически по-издържаното определение е "електорална автокрация"). Това понятие беше използвано да се обясни характерът на унгарското управление при Орбан. По-късно инакомислието, разчупващо догмата на директивата, но в рамката на разбирането за демокрация, роди определението "авторитарно равновесие". Парадоксалното с тези нови определения за форма на управление е, че се получава нещо като хибрид между демокрация и авторитаризъм. Което си е един "пар екселанс" оксиморон. Такова трайно съжителство е невъзможно. Невъзможно е и връщането към авторитаризъм. Това в крайна сметка обяснява защо е толкова актуален въпросът: "Quo vadis", Европа?