Политическият пазар: митове и реалност

"Истината рядко е чиста и никога проста."
Оскар Уайлд (1854-1900), английски писател и драматург

Каква е перспективата за динамиката на политическия пазар в България?
През 2001 г. една от персоните, търкали много години скамейката на резервите в отбора на българските политически актьори, господинът от Мадрид с инициали С.С., позициониран пред подстъпите на премиерския пост като малка утешителна печалба заради загубата на монархическия престол, заяви, че "една държава се управлява като фирма". Което твърдение, в интерес на истината, понастоящем съвременната теория на държавния мениджмънт по принцип не оспорва по отношение на множество негови елементи.
По-късно четиригодишната дейност на същия индивид в качеството му на министър-председател убеди необратимо съвкупното българско население, че лицето С.С. може наистина всичко. Особено да си придава вид, че може всичко. Качество, което характеризира всеобхватно и пропагандните изявления на българските политици.
Но ресурсният управленски дефицит на родния политически ешелон след 10 ноември 1989 г. не е генериран на първо място от личните качества на неговите участници. И до голяма степен е бил независим от мотивацията на хората, заемали ръководни партийни постове, за да се издигнат.
Мнозина са се катерили по йерархичната пирамида в която и да е от партиите, водени от желанието за лично удовлетворение или облагодетелстване. Имало е и техни антиподи, които са нямали скрити подбуди и са се опитвали добре да си вършат работата. Когато ситуацията върху политическия пазар обаче ги позиционирала на някой висок властови пост, те бързо проумявали, че резултатите от действията им се появяват - уви! - с висок "инфлационен" индекс. Често де факто дори бивали и директно саботирани в тяхната дейност. Поради наличието на фактор "Б".

"Б" като "бюрокрация"

Когато разглеждаме най-новия период на трансформацията на държавата в България, то суспендирането на ръководната роля на БКП на практика означаваше да бъдат отстранени носещите конструкции на централизираната държава. В условията на отслабване дейността на правоохранителните органи, в резултат на серията кадрови чистки, както и ликвидирането на цели техни звена, репресивните им функции и в икономическата сфера бяха редуцирани.
Един процес, макар и несъмнено съществувал и преди 10 ноември 1989 г., въпреки условията на наказателно-правен натиск - корупцията сред бюрокрацията, рязко ескалира при новите обстоятелства. Съгласно секретни документи на БКП, нейното ръководство през 80-те години на миналия век е било наясно, че в държавния апарат има 186 000 излишни чиновници, както и че корупцията е често срещана сред администрацията. В самото начало на т.нар. преход системата на старата власт биваше разрушавана преимуществено в рамките на партийната бюрокрация. Беше унищожаван и механизмът за контрол върху държавната бюрокрация. Като следствие бе създадена такава ситуация на interregnum (лат. - междуцарствие), когато обратната връзка на политическото ръководство на страната, а и на гражданите с държавната бюрокрация се оказа ликвидирана. Държавната и регионалната администрация фактически попаднаха в своеобразен вакуум, където

отсъстваше какъвто и да е контрол

както "отгоре" - вследствие на отнемането на официалните властови ресурси на БКП чрез отменянето на чл.1, ал.2 на тогавашната конституция, така и "отдолу", тъй като механизъм за демократически контрол върху сферата на държавната администрация не бе институционализиран не само сега, но и преди 10 ноември 1989 г.
В тези условия на вакуум на контрола и на относителна преходност на немалко политически партии и формации, както и водени от инстинкта си за социално - свързано и с биологичното им - оцеляване, у чиновниците се появи мотивация, операционно време и историческа възможност да разчупят рамката на институционалната си функционална ограниченост. И администрацията да се преустрои в самостоятелен актьор на политическата сцена.
В своята интегрална цялост държавната и местната бюрокрация се превърнаха в основа на политико-административното управление. В условията на затихване на функциите на прокуратурата като неуморим цербер на държавния интерес, в условията на съдебна система, която извършва правораздаване, като масово втъкава в интерпретирането на конкретната правна норма групови, котерийни, лични кариерни мотивации, както и елементи на директно материално облагодетелстване, мнозина от чиновниците се превръщат в умели брокери на дискреционната си власт.
На практика държавната бюрокрация добива мощ не само да видоизменя - както дяволът чете Евангелието - и чак после да провежда в живота инициативите на политическото ръководство, но и да форматира, определя и контролира политическите процеси.
Точно за бюрокрацията фиксирането на публичното внимание изцяло върху т.нар. олигарси е на сто процента добре дошло.

"Олигархичното управление"

е темата, чрез чиято хиперболизация се извършва ловка манипулация на публичното внимание. Като то бива отклонявано от превръщането на публичните средства в източник за незаконни доходи за чиновниците.
В сегашната българска действителност бюрокрацията се е превърнала в напълно автономен субект на политическото поле; тя се легитимира върху него вече не единствено чрез административните си функции, типични за чиновника, а и посредством ролята си на принципал, обикновено роля, свойствена само на политиците.
Преди да навляза по-надълбоко в материята на борбата с корупцията в България, ми се струваше само пропагандно алиби позицията, споделяна с мен от ръководни партийни деятели с различна окраска, че борбата с корупцията на средните и ниски нива на администрацията би довела до блокиране на държавното управление, понеже чиновниците биха били демотивирани да работят, ако бъдат лишени от "допълнителните" си доходи, които те вече смятат за напълно резонни.
Реалността обаче показва недвусмислено, че администрацията се е превърнала в ключов агент при разработването на държавната политика, като тя умело бюрократизира самия политически процес. Чрез процедурата на експертизата тя притежава лостове както да ускори, така и да забави или дори да блокира политико-държавнически решения по свое усмотрение. На различни нива на администрацията, чрез разнообразен инструментариум. До степен, когато даже избраните политици с висок рейтинг не са в състояние да изменят стереотипа на действие на чиновниците, обусловен от тяхната ценностна ориентация. От предполагаем оператор в публична полза в рамките на нормативната база - съгласно длъжностната си характеристика - чиновникът се превръща в "максимизиращ бюрократ", ориентиран преимуществено към собствената си изгода и нямащ необходимите стимули на първо място да поставя ефективното изразходване на средствата на данъкоплатците. В много случаи именно те - чиновниците, се явяват инициатори на корупционни практики и по този начин нарушават и условията за честна конкуренция, в ущърб на здравия икономически климат.
Уви, както е писал Оскар Уайлд, истината рядко е чиста и никога проста. В т.нар. задкулисие неговият състав не би могъл да бъде изчерпан с един списък, колкото и изчерпателен да е той, на "олигарсите" и на свързаните с тях партократи. Заедно те оформят само една негова част. Останалата част на това активно - с отрицателна публична роля - "задкулисие" в смисъл на актьори на политическия пазар, които оперират съгласно непублични правила в своя изгода, е голямо множество от хора, тотално разпръснати в целия национален и местен административен апарат. Като не е изключено и наличието на отделни колективни формации. Както и операционни контакти между отделните членове на администрацията.
Съгласно една от съвременните теории на управлението бюрокрацията е институция, която притежава потенциал самостоятелно да поддържа своята автономия. Тогава изниква въпросът: как да се противодейства на опасността бюрокрацията да превърне държавата в себезадоволяващ се и поглъщащ всичко организъм? Като се има предвид, че тъй като държавните служители-бюрократи могат с успех да претендират за власт, произтичаща непосредствено от общото право или даже от законодателните актове, приети в законен порядък, те са способни да се сдобият с по-голяма и по-продължителна власт, отколкото самите политици. А и в мнозинството от случаите те не заемат постовете си на мандатен принцип.
От друга страна, групите на интереси никак не са заинтересовани дейността на администрацията да се основава само и изцяло на интегралния публичен интерес. Тогава не биха могли да съществуват неформалните коалиции между специализираните органи и групите на интереси, които отстояват приемането на едни и същи, благоприятни за техния интерес решения.
По метода на изключването, за противодействие на бюрократичния нагон за самообогатяване в ущърб на публичния интерес остава да се разчита единствено именно на потенциалния губещ от този процес - самия суверен. Този модел е реализиран в най-висока степен, освен в Швейцария, и в някои от щатите на САЩ, например Калифорния, също и в северноевропейските държави, където с приоритет се ползва институционалната структура на "разсеяното управление", осигуряващо широки пълномощия в приемането на решения на гражданските структури. А оттук - и на контрола върху тяхното изпълнение.
Друг успешен вариант съвременната практика на държавното управление не познава. Ето посоката, по която е наложително да поеме и България, за да стартира процес на отлепяне от европейското дъно.

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България