Не военолюбие, а почит
/ брой: 100
Днес е празник на българската армия. Неин предводител е св. Георги, защото св. Димитър например е по-локален светец, докато св. Георги не е само български и военен светец - той убива с копие злото, изобразено по различен начин в иконографията. Той е един от малкото светци, които се прославят с това, че убиват. Защото, ако гледаме прозаично, малко са светците воини, защото във войната винаги има жестокост, дори тогава, когато е от най-благородни подбуди. В историята на Паисий, когато се събужда новото българско самоусещане, по-малко се говори за нашите културни приоритети, отколкото за нашите бойни успехи и воински качества.
Трябва да кажем, че Българската армия имаше такъв престиж на Балканите и даже в Европа, че чак до 1989 г. всички съседни страни имаха комплекс от нея, което не означава, че тя не е губила сражения. Българската армия е единствената институция през всичките режими, години и управления, която запази един интегрален имидж; която не трепна пред изпитания, триумфи и поражения. Всичко останало, което се провали в нашия национален живот, се дължи на прекаленото много смени, които бяха осъществявани. Българската армия така подготвяше своя състав, че след Ньойския договор много насилствено уволнени по договора офицери станаха прекрасни адвокати, учени, посланици, кметове. Защото бяха подготвени не само да викат "Ура! Напред, юнаци! Убийте врага!", а бяха подготвени и за съзидателна дейност. Нещо подобно се случи и след 1989 г., когато българското офицерство, без непременно да е приносител на онова раболепие, което носеха другите, успя да си намери своето място в това общество, без да мрънка и без да се вайка
Днес имидж Българската армия няма. Няма резон в този факт, когато имаме въоръжени до зъби съюзници, други неутрални, трети враждебни и пр., просто няма резон тази идея. Когато говорим за съвременна армия, това не означава, че утре ще маршируваме по улиците на Истанбул, Скопие и Букурещ, но все пак усещането за държавност не може да бъде реализирано без наличието на една армия, която може да не е агресивна, но е в състояние да запази интегритета на държавата си или поне да опази границите.
Иначе нашето армейско казармено минало не е само позитивно. В армията момчетата се учеха на мъжество, но се учеха и на подмазвачество, на съобразяване. Имаше един немотивиран тормоз на старите войници към новобранците, не беше всичко само романтика. Но дори и негативни да са били впечатленията от войниклъка, както се казваше преди, те създаваха характер. Нека да напомня само, понеже се казва, че сме били слуги на Варшавския договор, че когато момчетата заминаваха войници, беше повече от сватба - то се подаряваха ризи, то бяха музики, ресторанти...
Сега армията ни може да бъде хвърлена на чужда територия заради чужди интереси. Това е една голяма тема. Когато започва втората Балканска война и започваме да се бием с нашите съюзници - сърби, гърци, един генерал Владимир Кутинчев казва: "Аз не мога да бъда генерал в армия, която има две души. Доскоро се биехме с общия угнетител, а сега се бием помежду си". А как се чувстват тези летци, които заедно с германците са защитавали София от американски и английски пилоти, след което след 9 септември ги пребазират в Скопие и те започват да се бият срещу германците в съюз с англичаните?
Тук не става дума кой е крив, кой е прав, тук става дума за едно усещане - духът на армията преди всичко да бъде насочен към защита, а не към нападение. Стамболов казваше: "Българският войник може да се бие само на Балканите, и то за български земи." Как ще мотивираш в Афганистан или Ирак да защитаваш атлантическата ориентация - не, защитаваш заплатата си, което невинаги ражда само доблест и храброст. Не мога да разбера по върховете на афганистанските чукари да защитаваме завета на Левски и Ботев...
Тази теза: чрез война към мир и демокрация е неприемлива. Когато се изнася нещо, дори и да е добродетел, когато се налага чрез война, обикновено то не работи. Както съм казвал и друг път - Наполеон искаше да наложи демокрация в тоталитарни страни като Испания и Русия и там срещна най-голямата съпротива тогава, когато се сблъскват национални чувства, да не използвам тази дума национали интереси, защото е банализирана.
Денят на Българската армия е и спомен към онези безименни войничета, които са загивали, знаейки, че отсреща освобождават братя, не само християни, а и братя; които казват "мамо", "любов", "хляб" на един и същ език. Те не са били посветени в тънкостите на балканската и европейската дипломация, те са загивали. Всички са проявили храброст, но някои от тях са започнали - от фелдфебел до генерал - да строят къщи чрез спекулации по време на войната. Докато войнишките вдовици са орали с една крава...
На този ден ние не проповядваме военолюбие, напротив - ние отдаваме почит.