Вълчите двубои

Между вълците избухват жестоки двубои. Двете тела се сливат в едно сиво, въртящо се кълбо. Ръмжене, пръски кръв, парчета козина. Със смъртна хватка за гърлото по-силният решава изхода на двубоя. Понякога финалът е друг. Призналият се за победен вълк се спира, обръща главата си на една страна и подава на победителя беззащитната си шия с най-уязвимото място - гърлото. Само да го захапе, победителят ще скъса яремните му вени. Но това не става.
Когато победеният заеме поза на подчинение, вече е в безопасност. Победителят видимо иска да нападне предалия се враг, но правилата на вълчите дуели не му позволяват да постъпи така. Като постои малко той се отдалечава, подарявайки живота на победения.
Тази постъпка не може да се нарече великодушие подобно на човешкото. Тук действа вроденият рефлекс, който командва поведението на по-силния. Позата на победения, като че ли автоматически му слага спирачки и сдържа неговата агресивност. Това правило - забраната да напада - действа само докато победеният стои в поза на покорство. Но ако се опита да избяга, победителят отново се нахвърля върху него и го принуждава да застине в първоначално положение.