Слуката

Слуката - тази вълшебна, дума за всеки български ловец. Тя го съпътства през целия излет. От ранно утро, когато взима кадем от жена си или я чува от ранобудна комшийка. Здрависва се с колегите и задължително си пожелават "Наслука". Няма по-употребявана дума през целия ден. Дори ловецът да е най-големият безбожник, той вярва в силата на тази дума. Че как няма да вярва, като на едната пусия изпусне спряло му се наблизо голямо животно, а на следващата удари бягащо надалеч малко животно.
В нея има мистика, поверие, пожелание, но преди всичко вяра.
Неудачите в лова се оправдават с липсата на слука. Завистливи колеги няма да ти признаят точния изстрел, а ще обяват, че днес имаш слука.
Край огъня ветерани мъдро ще кажат "в лова няма големи и малки ловци, а има слука."
Слуката може да те споходи във всеки един момент, навсякъде и по най-необичаен начин. Затова ловецът изпразва пушката си вкъщи на сайванта, защото и пред вратата може да го чака животно.
Тайна ще остане кой, кога и по какъв повод я е измислил по нашите земи. Добре е направил. Сигурно е, че не се е родила от кабинетен учен. Но както всяко нещо, произлязло от мъдростта на българина, тя е надживяла автора си и е станала народна.
Най-точното определение, което съм чул за нея, е от моя учител по лов Боримир Цветанов: "Какво е ловна слука? - животното излиза, когато трябва, където трябва и застава пред когото трябва, както трябва."
Силата на тази дума е толкова голяма, че тя надхвърля и тези рамки.
Трудно е да се опишат измеренията на слуката, защото са безбройни ситуациите, в които попада един ловец. Лов с лов не се повтаря.
И в това е чарът.